Пропускане към основното съдържание

Сбогом

Събрахме се трите - Валерия, Валката и аз да го обсъдим на по бира. Валерия и Валката надвиха и взеха от безалкохолните, а аз безпомощно се свих в ъгъла, очакваща спазмите на нервните окончания. Припомних си Кари, която казва сбогом на Тузара в Н-ти епизод...
В: - И премятайки кичур от косата му му прошепва "Ти си добър човек , Хъбъл", а той я гледа неразбиращо. Наивната оптимистка Кари, която опитва да се убеди, че този мъж не може да се справи с бурната й природа и затова си взима за съпруга 25-годишен модел. Или не беше модел? Има ли значение? Кари, в която се припознава средностатистическата жена и от която средностатистическият мъж бяга като дявол от тамян.
В: - Благодаря за опита, благодаря и за рибата, но подобна манипулация е твърде наивна сама по себе си. Нека бъде Ума Търман. Тя обичаше Бил. - "Май бейби шът ми даун" затананиках си аз. Това сякаш извади Вал от унеса й, а Валерия ме погледна изпод вежди. Тези двете наистина си мислят, че са ми останали скрупули. След като позволиха на кучия му син да си играе с нас толкoва време. - Предупредих ви и ще го направя отново. Колкото повече се откривате, толкова повече изходът е или ние или той.
В: - Не, този път ще е сбогом. Обещавам ти. Или поне докато не осъзнае какво губи в действителност - измърморих под носа си, с надеждата нито Валката, нито Вал да чуят думите ми. Но съзнанията нямат нужда от действителна вербална комуникация.
В: - Ти чуваш ли се изобщо? Кое не разбра по-точно от "ти си мечтата на живота ми, но не ми трепва"?
В: - Или по друг начин казано "Put a condom on your heart and fuck your feelings"!
В: - И не забравяй - "Ти винаги ще означаваш много за мен"...
В: - И още - "Нека си останем приятели" :)
В: - Спрете се. Не го е казал. Знам, че съм виновна. Той беше искрен. През цялото време беше искрен. Не ни е лъгал.
В: - Плюя отгоре на такава искреност, беше честен и на влажно, на кого ли ми напомня...
В: - Двамата нямат нищо общо!
В: - Те всички имат нещо общо...
В: - Беше различен.
В: - Не, не беше. Беше като всички останали.
В: - Момичета, стига. Събрали сме се да кажем СБОГОМ. И това вече го гласувахме. Нека изберем пътя.
В: - Ти предложи Кари, но дори те с Тузара се събират накрая.
В: - Валерия, млъкни по дяволите. Не издържам да те слушам повече. Не разбираш ли? Свърши! Край! И този път без да оставяш и магнитче на хладилника, което да ти напомня за него!
В: - Валка, нараняваш я. Овладей се. Това ще я съсипе повече и от липсата му. Нека оставим поне някои вещи. Ще ги изхвърлим когато се появи друг.
В: - Вие сте луди. Не знам как ви понасям изобщо толкова време.
В: - Добре - опитвах да преглътна сълзите - нека е Сбогом. Но нека бъде като в историята за Мерилин и лошата вещица. Помните ли филма. Когато искаха да я убият, той накара всички просто да й обърнат гръб и да я прогонят от спомените си, от страховете си, от съзнанията си. И тя изчезна.
В: - Добре - съгласих се аз и я прегърнах, не исках да й крещя, но от толкова нощи вече се задушавам.
В: - Добре - прави бяха. Кари и Тузара се събраха накрая, не беше вариант. Въздъхнах.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...