Пропускане към основното съдържание

Замъкът на нашата взаимност

Мили Графе,

Със сетни сили изкачих на един дъх стъпалата към покоите Ви и стоя и чакам. Зная ще влезете, ще ме хванете за ръка и ще спра да се задушавам. Сърцето Ви ще следва моето стъпка по стъпка през неравноделните размери на родната земя. Гневните Ви очи ще търсят обяснение за чуждите решения, което аз не мога да дам. Какво се случи този път? Ако можех да обясня... обичах, обичах така както Вие сте ме учил, оглеждах се, изучавах, разкривах се, задълбочавах, танцувах, живях, но не успях да привлека очите му, не успях да го увлека в ритъма. Парчетата от счупеното огледало на душата ми стават все повече и все по-трудно откривам местата им. Зная как ще се стоплят очите Ви докато търпеливо ги подреждате в цялост. Ще протегна ръка да докосна лицето Ви... Прости ми дързостта - ще се загубя в очите ти, ще оставя сълзите да измият огорчението ми, докато остана чиста и твоя. Прости ми болките, лъжите, търсенията и поривите. Прости ми и ме прибери у дома, в замъка на нашата взаимност.

Твоя Мерседес

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо