Пропускане към основното съдържание

Не на еманципацията на мъжките полови органи

П.С. Материалът беше предвиден за популярен женски сайт, но не им отговаряше на стила и за там ще пиша друг :) Реших - макар да не отговаря на стила на блога - да му дам живот тук :)

Погребах намерението си да пиша против женската еманципация. Смъртта му беше бърза, но болезнена: изгоря при досега си със случаен „мъжки” жест и поглед.

Предисторията на това убийство е „кинематография” на отношенията ми с адамовите наследници. До вчера твърдото ми убеждение отричаше еманципацията в 21 век като отживелица, която е изпълнила своето историческо предназначение, но в съвременните условия руши всички принципи на равенство между половете. Уважението, грижите, подкрепата, изслушването и респектът, който са показвали мъжете до мен (в това число и баща ми, което предполагам би накарало психолозите да кимат одобрително) ме изградиха като уверена в себе си млада дама, на която са непознати както нуждата да се доказва, така и еманципацията и болната амбиция. Научих се, че мечтите в живота се постигат с труд, последователност, мъничко късмет и най-важното – подадената ръка от хората до теб, мъже или жени, без значение – „човекът е социално животно”. В този смисъл призивът за разделение между половете, в което жените да имат своето висшестоящо място в „хранителната верига” ми се е струвал като опит да прескочат няколко стъпала труд и последователност. А и на втори план винаги ми изплува теорията за задкулисния матриархат.

Но убийството беше сторено.Предпоставките? Нов мъж в живота ми, нова среда, нов сблъсък на интереси.

Прокурорът: Къде бяхте в нощта на убийството?
Подсъдимият: С новата ми приятелка се прибирахме след театрална постановка да гледаме филми в тях.
Прокурорът: Късно вечерта ли беше?
Подсъдимият: Около 22:20.
Прокурорът: Бяхте ли вечеряли?
Подсъдимият: Не. Приятелката ми напазарува и имаше идея какво да сготви.
Прокурорът: Опишете ми – как протече вечерта когато се прибрахте?
Подсъдимият: Какво общо има това с делото?
Прокурорът: Става дума за убийство, всеки детайл е важен. Слушам ви.
Подсъдимият: Влязохме в апартамента. Тя се зае да почисти тоалетната на котката. Аз исках да пусна музика за настроение.
Прокурорът: Преди това нямаше ли друга музика? Която приятелката ви е подбрала?
Подсъдимият: Така като се замисля – имаше. Приятелката ми беше в добро настроение и цяла вечер музиката беше около нея.
Прокурорът: Но вие я сменихте?
Подсъдимият: Да, така беше.
Прокурорът: И после?
Подсъдимият: После запалих цигара…
Прокурорът: А приятелката ви?
Подсъдимият:Извади дрехите от пералнята и се зае да мие чинии.
Прокурорът: Не ви ли мина през главата да й помогнете?
Подсъдимият: Мина ми…
Прокурорът: Но си останахте с намерението?
Подсъдимият: Не точно… в последствие тя иронизира ситуацията и аз се заех да мия, а тя приготви вечерята.
Прокурорът: Вие отвърнахте ли с ирония?
Подсъдимият: Опитах се…
Прокурорът: Благодаря ви! Нямам повече въпроси.
Прокурорът (към Жертвата): Вашата история?
Жертвата: Стоях на мивката трепереща от яд. Смени ми музиката, запали си цигара и започна да словоблудства и да се прави на интересен. Намерението ми да пиша срещу женската еманципация се гърчеше в предсмъртна агония. Самата еманципация започна да изпълва съзнанието ми и да се отразява в реакциите ми. Около седем минути по късно Намерението вече не беше сред живите. От устата ми се отрони иронията, след нея дойде и сарказмът. Смачках го. Съзнателно. С амбиция. Еманципирано. В последствие докато миеше чиниите и простираше прането, горните и долните ми устни в един глас шепнеха „Не на еманципацията на мъжките полови органи! Не на еманципацията на мъжките полови органи!”

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо