„От Трънско съм, не от Ломско. Едно Брезнишко село от дясно на моста.
Но сега в Лом ме е отнесло. Ти знаеш ли къде е този край? Да, в Западна България. Къде там? И след Трън ги знам, в Ярловци съм ходила. Да и Забел, те и двете са в равното под Руй планина. Стига си ми викал да не викам бе. Единият все ми подвиква да не съм била викала, а внукът да си не влачи краката.Ще се чудиш и вайкаш като вече не викам. Какво? Само дудна не спирам? Хубаво е, туй трябва да те радва. Та... Имах сестра с четири години по-малка от мене, съвсем ги беше объркала литературните езици. По родум от Трънско, па после в Самоков се ожени, днес и тя във Влашко скита, а в главата й каша. Момчета, вие от къде сте? От Видин? И във Видин съм била, през юни 86та. Награда да ми връчват. Как хубаво миришеха липите от тази страна на реката.“
***
Къде съм тръгнала и аз из Ломско, каша ми в главата. А бабата ме върна в горите на трънския балкан. Благодаря за усмивките, за историите, за пътуването към Аза, към изконното.
Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност. Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо. Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
Коментари
Публикуване на коментар