Пропускане към основното съдържание

Щрихи

„От Трънско съм, не от Ломско. Едно Брезнишко село от дясно на моста.
Но сега в Лом ме е отнесло. Ти знаеш ли къде е този край? Да, в Западна България. Къде там? И след Трън ги знам, в Ярловци съм ходила. Да и Забел, те и двете са в равното под Руй планина. Стига си ми викал да не викам бе. Единият все ми подвиква да не съм била викала, а внукът да си не влачи краката.Ще се чудиш и вайкаш като вече не викам. Какво? Само дудна не спирам? Хубаво е, туй трябва да те радва. Та... Имах сестра с четири години по-малка от мене, съвсем ги беше объркала литературните езици. По родум от Трънско, па после в Самоков се ожени, днес и тя във Влашко скита, а в главата й каша. Момчета, вие от къде сте? От Видин? И във Видин съм била, през юни 86та. Награда да ми връчват. Как хубаво миришеха липите от тази страна на реката.“ *** Къде съм тръгнала и аз из Ломско, каша ми в главата. А бабата ме върна в горите на трънския балкан. Благодаря за усмивките, за историите, за пътуването към Аза, към изконното.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо