Парадокс на добрите намерения

денят влиза между тъмните часове и хората пак започват да тичат от базара до аптеката: тичат от хладилника до леглото: тичат за италиански макарони, германски коли и японски климатик пред полицаите, футболистите, имигрантите - жертвите на някое подиграване за пластична жена със синята коса и електрическата цигара за безплатна телевизия, кафе за 38 стотинки с клюки тичат тичат тичат а този, който по това време се забави да каже "добре" пак се забива в мочурливото на същото поле Движение липсва, не тичане. Тичат и стоят на едно място. Това е то - теория на относителността. И координатна система. Любов. Така са нарекли онова чувство, което кара хората да се движат, дори когато ги мързи. Другото са пороци. Какво сме повече от другите, че си позволяваме сарказъм от позицията на Брехт. Сме. Сме влюбени. В движението.

Jacques Brel - Ne me quitte pas

чайки от дим над черното пристанище в хола играят по чайковски лебедови чайки, умиращи в кафявите листа на пода чайки, паднали звезди в тоалетната на котката с вкус на черно вино

"Все повече започваме да приличаме на секта" Николай Георгиев

Тъмна вечер, бял снегът...  Тихо по нашето щастие...  Вървим тихо като по цветя... Кът, кът, кът, кът, кът Започва трагедията, започва Крак, шийка и крилце... Гладно, гладно гледаме с отворена уста... Няма май, няма рай... Грешни мисли в тишината... Шепот из листата под листата...                                                                                              Тъмна вечер, тъмни сенки в нейната градина...  Скришна радост в нейната градина... 

Истината е пес, който лежи вързан в колибата си. Него го шибат, докато на госпожа кучка й е позволено да се грее до огнището и да смърди.

не спирам да мисля за този наш ден върху взаимодействията на моята любов и твоя път, и твоята любов и моя път и всички черно-бели снимки, които рязделят страниците на нашата книга и между всички страници са тези лица, които толкова  ни опияняват със своя живот и своя протест и в това изкуство на простичкия бял цвят изплува една представа за това какво би могло д а бъде, за да ни подсети, че вече е така, както в снега, почти се е слял жасминът

Един на Христос на труповете щастливо се възнася РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ "Първите паднаха в кърви започва трагедията". Екстаз, ЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТ лудост, безкрайна повтаряемост на паузите, ИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИ в която чуваем е дъхът на групата, между абсурдния ТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТ лозунг на присъединилите се херувими. Когато и Т    Ъ   М                 Р    И     Т    Ъ    М        Р    И    Т последната пауза изчезне, между лозунгите се разполага         Р    И    Т    Ъ   М                  Р    И    Т    Ъ     М тишината. Редукция, Редукция, Редукция. Редукция в словото. Редукция в движенията. Фрагменти. ЕГОТО НИ Е ГЕО. 

Ай, ай, с вятъра, хайде да духнем на някъде... помниш ли пясък а в гащите?

Сънят на разума ражда чудовища.  Между мъжкото и женското начало в себе си те търся. В тези дълги коридори на протест, в които единственото сигурно е днес и липсата на утре. В тези стаи, опразнени от чувства и пълни с действието на словата ти. Изгубена. Изгубени. Някога. "Талантът притежава дързост, неприсъща за другите"

"Get up, stand up. stand up for your rights. Get up. Stand up. Don't give up the fight." B.M. “Originality is the best form of rebellion.” M.S.  "Not guilty!"

Любезна         Madame Евредика,       Eurydice Къде си,           Reviendra Ела от               De Твоя                  Enfers Ад.                                  J.C.

"Ni lui, ni moi, ni personne. Que savons-nous? Qui parle? nous nous cognons dans le noir; nous sommes dans le surnaturel jusqu'au cou. Nous jouons a' cache-cache avex les dieux. Nous ne savons rien, rien, rien. "madame Eurydice reviendra de enfers" ce n'est pas une phrase. Cést un poeme. un poeme du reve, un fleur du fond de la mort." Jean Cocteau Тази вечер в 19:30 - "Орфей или върни се в своя ад човече" Театър-лаборатория "Алма Алтер"

Без коментар... 

Препоръча ми я Митко Новков . "Можеш да я  намериш във Facebook." И я намерих. А в Art Hostel открих книжното тяло на блога й. Блогът за театър на Гергана Пирозова . Прочетох няколко интервюта. От тях не личеше особено познание в областта на театралната история, случването, театъра на Станиславски, Бекет, Кантор, Гротовски, Гео Милев или друг. Малко се стреснах, когато в едно интервю срещнах позицията й, че в България още не сме готови да приемем голотата, както не сме били готови през 90те и че именно голата сцена е най-красивата сцена в "Хамлет" на Народния театър . Нали голотата сама по себе си беше модерна 60те, 70те? Какво ни казва тя днес, когато е самоцел? Днес, четейки материала й за Международния Арт-Форум "Алтер Его" и за т.нар. "любителски театър" я оправдавам. Социалният реализъм иска да критикува, а не да гледа или да разбира театъра, още по-малко да го случва. Още в началото личи, че въпреки всички източници на информация,

Страх ме е да те обикна, защото ще си тръгнеш. Страх ме е да не те обикна, защото ще си тръгна. Между страха и страха е пространството, което обитавам, докато чакам. Да ме обичаш. И за теб не намирам друг избор.

В ден като този... човек когото обичам кръсти сина си и бъдещата му съпруга. В ден като този, човеци, които обичам застанаха зад идеалите си. Една балерина си сложи противогаз и избяга от Бекет, за да застане на барикадите.  В ден като този човек, когото обичам запуши и отново се сля с Всемира. Ден като този е като всели друг ден. Без теб.

Заблъскана, застинала в спомена ни, се боря да докажа - бил е истина, Колажът ми разпада се безформен, в него твои снимки липсват. Да се снимаш знам, за теб не е присъщо, душите, видиш ли, остават в негатива. Пази си твоята, и времето, и чувствата, не се хаби да ме наричаш "мила". Недей, не ме упреквай ненаситно, задето продължих нататък Душата ти и днес е волна птица, на лентата ми - пръстов отпечатък.

Тя е застанала върху клепачите ми и косите й са в моите. Тя е чертеж на ръката ми, Цвят на окото ми. В моята сянка тя е потънала като камък в небето. Очите й - винаги отворени, очи, които не ме оставят да спя. Сънищата й днес изпаряват слънцето, а мен карат да се смея, да плача и да се смея, да говоря безмълвен. В процес на превод от френски: Валерия Димитрова и Родриг Де Ферлук

Белите точки върху черния ръкав асоциираха с всичко друго, но не и с блуза на жена. И не тази жена се оглеждаше в бомбето на една мъжка бота. Може би тази същата бота, беше забелязана преди седмица да оставя сухи следи по мокрите павета на Цар Освободител, когато боядисан в златисто мим за миг забрави за уличния си спектакъл и се обърна след точките, които забързано ситнеха след ботата. Асансьорът, който в ритъма на саксофон подскачаше между етажите внезапно спря. Спряха колелата, зъбците, пружините същоспряха. Аквариумът подскочи, водата полетя, с нея и тази оранжева гупа, чието око фокусира точките в милиони малки бели точици. Гупата се опита да извика. Не успя и изчезна от другата страна на плета.   

В караваната на наш'то недоволство запечатах пръстите ни впити в мрака Шекспиров сонет ни шепнат устните ресни от светлина са ни телата Животът ни с теб би бил илюзия, а радостта - единствен недостатък

Гълъбова самота сред ято врани  е твоят помен и споменът за любовта ми  не е само спомен а дом, в който се прибирам уморена 

Не спирам да търся целта ми. Не съм добър човек.  Няма оправдание, философия според която да съм. За това ли, или поради друга особеност често се чувствам различен. Развил съм някаква хамелеонска способност да се харесвам на хората по техните критерии. Идва краят на още една седмица след часове седене и говорене с десетки хора, но си запомнил един час с един човек, обсъждали сте правото на глас на врабчетата, даже сте се сдърпали за това, но помниш него. Пейката, слънцето, вятъра.  Разбираш, че това е бил правилният човек, правилното място, правилният час. Тръгваш си и знаеш, че някой те познава като лош, но не избягва прегръдката ти. Помниш часът защото в него не си бил различен или поне не те е интересувало какъв си. Помниш човека срещу теб, човек, който не се е интересувал какъв е и е споделил себе си за час. Още не съм напълно искрен, но за обяд стига