"Гео Его" ПРЕМИЕРА, 28.11.2013

Един на Христос на труповете щастливо се възнася
РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ
"Първите паднаха в кърви започва трагедията". Екстаз,
ЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТ
лудост, безкрайна повтаряемост на паузите,
ИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИ
в която чуваем е дъхът на групата, между абсурдния
ТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТЪМ РИТ
лозунг на присъединилите се херувими. Когато и
Т Ъ М Р И Т Ъ М Р И Т
последната пауза изчезне, между лозунгите се разполага
Р И Т Ъ М Р И Т Ъ М
тишината.

Редукция, Редукция, Редукция. Редукция в словото. Редукция в движенията. Фрагменти.

ЕГОТО НИ Е ГЕО.

Коментари

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност. Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо. Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...

Прочетете още

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...

Прочетете още

у дома

Не се осмелявам да пиша, когато съм у дома. У дома човек се е най-уязвим, същевременно най-строг, Все прилагателни, които се зъбят на писането ми. А после идват и глаголите… У дома спя, ям, чистя, сънувам, къпя се, секарам ти, любя се или просто се чукам. У дома чета, ядосвам се, гледам телевизия или социалките… Празня се от съдържание. Затова пиша по хотелите:, където чаршафите се белеят, часовникът учтиво ми дава отсрочка, вдъхновението ми си плаща нощувките, влиза с малък куфар, и без адресна регистрация. Излиза и ме напуска.

Прочетете още

Парадокс на добрите намерения

Търсене в този блог