Пропускане към основното съдържание

За критиката, протестите и правото на отговор


Препоръча ми я Митко Новков. "Можеш да я  намериш във Facebook." И я намерих. А в Art Hostel открих книжното тяло на блога й. Блогът за театър на Гергана Пирозова. Прочетох няколко интервюта. От тях не личеше особено познание в областта на театралната история, случването, театъра на Станиславски, Бекет, Кантор, Гротовски, Гео Милев или друг. Малко се стреснах, когато в едно интервю срещнах позицията й, че в България още не сме готови да приемем голотата, както не сме били готови през 90те и че именно голата сцена е най-красивата сцена в "Хамлет" на Народния театър. Нали голотата сама по себе си беше модерна 60те, 70те? Какво ни казва тя днес, когато е самоцел?

Днес, четейки материала й за Международния Арт-Форум "Алтер Его" и за т.нар. "любителски театър" я оправдавам. Социалният реализъм иска да критикува, а не да гледа или да разбира театъра, още по-малко да го случва.

Още в началото личи, че въпреки всички източници на информация, до които е имала достъп, Г.П. е пропуснала да даде refresh и според първото каре във Форума ще вземат участие гости, които не присъстват в програмата, публикувана на края на текста. Казвам си "Голяма работа, тя е заета жена." и без да отдавам внимание на тези сведения продължавам надолу. Тук тя споделя, че тринадесет години не е знаела, защо не посещава този вид театър, но днес е разбрала. Причината тя намира в желанието на "Алма Алтер" да бъде алтернатива на "комерсиалния театър", но без самочувствието, че действително е такъв. Този факт тя открива при "тайните си надзъртания", при които става свидетел на "яростно търкаляне на сцената на неподготвени тела" и "екзалтираните", "детски опити" да бъде привлечена публика около Университета.

Този абзац ме провокира да вляза в полемика. Защото това неистово нежелание да надникне зад вратите на театралната лаборатория е симптом. Симптом не само на българската театрална критика, но на българската публицистика изобщо. Симптом, който прави лоша услуга и на класическия театър. Класическият, а не както вие го наричате - комерсиален театър.

Нас наричат "живия театър". Термин, който получава давност на Международния фестивал за експериментален театър в Кайро през 2010, наблюдаван от Ричард Шехнер, когато критиците са единодушни - наблюдаваме появата на ново явление в историята на театъра.

Трудно би било да обясня спецификите на работата в театралните лаборатории само в няколко реда, но предлагам на вниманието й два линка, с "неподготвени тела" от представленията "Хамлет или три момчета и едно момиче" и "Зеленодиво". А за ценителите малко подготовка с Рена Мирецка и Ричард Чешлак.    

Още по-озадачена останах от определението "детски опити за привличане на публика" за включването на студентите от първи курс на специалността "Авторски театър" в протестите. Надявам се не такива ги виждат хората с гражданска позиция. Аз заставам зад тези първокурсници, защото искам тяхното "по детски наивно" - "Облаче ле бяло", да продължи да звучи  в България.

Логото на Г.П. продължава да стои на плаката на "Алтер Его" 2013 , без тя да е гледала нито едно представление. това аз наричам "симптом" на социалистически реализъм! Предложете ми адекватно лечение и профилактика.

Валерия Димитрова,
неподготвено тяло,
по детски наивна,
една от трупата на "Алма Алтер"

Послепис: Малко след като завърших материала, попаднах на ироничен статус на Г.П., който коментира студентските протести. Дава ли общината разрешение за тях? Колко триста човека са? Това Арт-инсталации ли са? Лягам си с Бекет. Думи нямам.


Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...