Пропускане към основното съдържание

За критиката, протестите и правото на отговор


Препоръча ми я Митко Новков. "Можеш да я  намериш във Facebook." И я намерих. А в Art Hostel открих книжното тяло на блога й. Блогът за театър на Гергана Пирозова. Прочетох няколко интервюта. От тях не личеше особено познание в областта на театралната история, случването, театъра на Станиславски, Бекет, Кантор, Гротовски, Гео Милев или друг. Малко се стреснах, когато в едно интервю срещнах позицията й, че в България още не сме готови да приемем голотата, както не сме били готови през 90те и че именно голата сцена е най-красивата сцена в "Хамлет" на Народния театър. Нали голотата сама по себе си беше модерна 60те, 70те? Какво ни казва тя днес, когато е самоцел?

Днес, четейки материала й за Международния Арт-Форум "Алтер Его" и за т.нар. "любителски театър" я оправдавам. Социалният реализъм иска да критикува, а не да гледа или да разбира театъра, още по-малко да го случва.

Още в началото личи, че въпреки всички източници на информация, до които е имала достъп, Г.П. е пропуснала да даде refresh и според първото каре във Форума ще вземат участие гости, които не присъстват в програмата, публикувана на края на текста. Казвам си "Голяма работа, тя е заета жена." и без да отдавам внимание на тези сведения продължавам надолу. Тук тя споделя, че тринадесет години не е знаела, защо не посещава този вид театър, но днес е разбрала. Причината тя намира в желанието на "Алма Алтер" да бъде алтернатива на "комерсиалния театър", но без самочувствието, че действително е такъв. Този факт тя открива при "тайните си надзъртания", при които става свидетел на "яростно търкаляне на сцената на неподготвени тела" и "екзалтираните", "детски опити" да бъде привлечена публика около Университета.

Този абзац ме провокира да вляза в полемика. Защото това неистово нежелание да надникне зад вратите на театралната лаборатория е симптом. Симптом не само на българската театрална критика, но на българската публицистика изобщо. Симптом, който прави лоша услуга и на класическия театър. Класическият, а не както вие го наричате - комерсиален театър.

Нас наричат "живия театър". Термин, който получава давност на Международния фестивал за експериментален театър в Кайро през 2010, наблюдаван от Ричард Шехнер, когато критиците са единодушни - наблюдаваме появата на ново явление в историята на театъра.

Трудно би било да обясня спецификите на работата в театралните лаборатории само в няколко реда, но предлагам на вниманието й два линка, с "неподготвени тела" от представленията "Хамлет или три момчета и едно момиче" и "Зеленодиво". А за ценителите малко подготовка с Рена Мирецка и Ричард Чешлак.    

Още по-озадачена останах от определението "детски опити за привличане на публика" за включването на студентите от първи курс на специалността "Авторски театър" в протестите. Надявам се не такива ги виждат хората с гражданска позиция. Аз заставам зад тези първокурсници, защото искам тяхното "по детски наивно" - "Облаче ле бяло", да продължи да звучи  в България.

Логото на Г.П. продължава да стои на плаката на "Алтер Его" 2013 , без тя да е гледала нито едно представление. това аз наричам "симптом" на социалистически реализъм! Предложете ми адекватно лечение и профилактика.

Валерия Димитрова,
неподготвено тяло,
по детски наивна,
една от трупата на "Алма Алтер"

Послепис: Малко след като завърших материала, попаднах на ироничен статус на Г.П., който коментира студентските протести. Дава ли общината разрешение за тях? Колко триста човека са? Това Арт-инсталации ли са? Лягам си с Бекет. Думи нямам.


Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо