Парадокс на добрите намерения

бях там когато всичко се случи, когато ми се подкосиха краката обърнах се, беше мъж, от онези, които ще заровят пръсти в косите ти и ще разглеждат душата ти в крупен план   нарисувах го с въглен, не въглен, а жар, изпарих си пръстите и изпуснах жарта в нозете си докато горях на собствената си клада той бягаше с писъци "ВЕЩИЦА"

  мотивацията ми е не защото го разпнаха, а заради фолдърите, файловете и дигитализацията на чувствата Ако затворя компютъра, изключа телевизора и телефона, дали ще ти видя аурата? Връзките от разстояние ми разтракаха мандибулата. Не от страх, или от тъга, а от абстиненция по неслучилото се. Трябваше да спра да се занимавам с изкуство, преди да повярвам в спасението. Сега вече е късно.

                                                                                    главата ми е бомба влачи ауспухът на чувствата подире си годините връщат всичките ми усилия вкъщи у дома значи назад времето спира няма назад, няма напред Пиеро, коя е посоката? пита и Мари, и Гео, и Егото последно пита не зная, кънти в главата ми, сега е камбана спри, върни Асене, от телевизора на Сашо, Диков или баща ми вече няма значение времеубежището не е непременно алцхаймер или шизофрения или друга някоя диагноза понякога е само поезия от безсилие Like Comment Share

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думат...

Кървенето започна последната седмица на декември. Първо се напоиха ъглите на стаята. Тапетите станаха тежки, подгизнаха и смениха цвета си от тъмно-кафяво към черно. Разбра, че течът е сериозен едва когато опипа щетите и кръвта оцвети пръстите му. Махна двата последни тапета, изми и подсуши стената и извади ролката от мазето. Измери разстоянието от пода до тавана с линия и с кухненския нож наряза две нови парчета. Приготви лепилото, намаза стената, прегъна тапетите на две и ги залепи по цялата му дължина, отгоре надолу. След това доволен седна на бюрото, хвърли последен поглед към ъгъла и отново се върна към книгата си.  На следващата сутрин обаче се събуди от острата миризма на желязо. Двете нови парчета тапет се бяха свлекли до земята и голямо мокро петно беше избило върху мазилката. Въздъхна и вдигна слушалката на телефона. Избра номера на Поликлиниката и зачака.  - Добър ден! - чу се женски глас от другата страна на линията. - Добър ден… - отрони той. - С какво да Ви бъдем...

    Мила К. , Аз не мисля, аз виждам.  По-трудно ми е да следвам тези логически връзки на изложението, които скрепяват понятията едно с друго. Много от тях нямат нито тяло, нито очи, нито дори крака и ръце. Не се движат. Някой ги нарича, някога, и сега, когато този някой го няма, когато някога не съществува, някой друг ги изрича. Думите ме объркват, защото не ги виждам. Как изглеждат „мислите“? Как се движи „щастието“? Какви са цветовете на „тъгата“? Колко е голяма „дързостта“? С подобни въпроси се изтезавам ежедневно. Сядам в градината, отпускам глава и оставям образите да воюват за понятията. Ето например завчера в градината влиза млада двойка. И двамата треперят едва забележимо. Обикалят между скулптурите, влизат из стаите, лутат се между етажите. Често спират пред онези лица с широко отворени усти, с присвити или дори затворени очи. В големите прозорци във вестибюла извръщат погледи от собственото си отражение и съзерцават отражението на другия, сякаш и то е камък, ка...

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...