Парадокс на добрите намерения

Стъпила съм си здраво в обувките, а обувките съм оставила на пътя. Там май останаха и стъпалата ми; прасците; бедрата; утробата; тазът; гърдите и шията. Един дъх и главата ми излетя от тялото и сега гледа от високо картата на света. Роднините, приятелите и няколко любовника са се превърнали в малки черни точици, които сякаш не мърдат или се движат едва забележимо. Тук горе не нося вече половите си белези и не определям в себе си женското или мъжкото начало и край. Тук съм си аз. Дори не и човек. Егото ми, принципите и няколко порока останаха долу в обувките ми. И бих ги гледала още дълго, топящи се, как изчезват. Но главата ми е завързана с конец. Балон на конец. Розов. Когато баща ми обичал майка ми в една зимна вечер посадил дървета под пясъците на косите й. Ликото от тези дървета имало особен цвят. Не червен и не бял. Розов. Затова си взимам обувките в ръка и тръгвам до пътя, за да не вървя по него. Ще ги напълня с вода, обувките и ще чакам да си посадя дърво, за да го полея.  

Свещите ги запали ти. Аз избрах музиката. А храната договорихме по взаимно съгласие. Не помня кой загаси лампата, но трябва да си бил ти, нали ти се грижиш за осветлението. Аз бих затворила очите си. Гласът ти е ехо на промълвени обещания. Обещания, които шепите ти събират в купчинки в косите ми и измежду пръстите. Пресипнал ти заговори за любов, а аз ти пригласях. На сутринта представлението свърши. 

Summer with Monika (1953) Вярвам има думи, които да те връщат… Не, не наистина. Наужким. В стаичката от каре, в жасминовите коридори. Когато котките се любят под прозореца в двора, кафето почернява около котлона, дори тютюнът ни ревнува, от поглед помежду ни, оставил своя отпечатък върху дървото на бюфета. Бюфет, наместо шкаф, е една от тези думи. 

Ждрелото на река Ерма, град Трън, 2014 Играе ми се! А порастнах, докато се преструвах на голяма. И сега се закачам с охлювите по градските алеи и кучетата на съседите, докато отивам на работа. Загледана през стъклото на рейса за двадесет и четвърти път отказвам брак на един французин. И е време да си призная, че не зная какво искам, дори с риск да не го получа. Стрелките по светофарите не дават повече от две възможности и това улеснява посоката на движение. Светофарът ми се е развалил и докато лявата половина на мозъка ми завива на дясно, защото направо е червено, то дясната влиза в кръговото отляво, натиска газта и очаква сблъсъка с въодушевление.

И този ден. Нали и той ще свърши. А снощи се страхувах за един свой миг, който съществува, докато го помня. За паметта си се страхувах. А днес я пъдя, с всичките й спомени. Но всичките й сълзи се завръщат, като сълзи от безсилие и днес – без повод и причина, тичат по своите пътеки, по бузите ми тичат. И мислите ми ги наричат – архетипи. Сълзи, събрали в шепите ми всички погребения, раздели и обиди, реки от щастие, любов и живи мигове. И с патос в думите кова пирони, строя си кръст за месечното погребение. Ругая всеки осмелил се да ме помни. Но не посмявам да го нарека поезия. Колоната от думи, превърна се в редица…

Lucia Joyce by Berenice Abbott  Да опаковаш багажа. Да вземеш кучето. Да намериш здраво въже, за да завържеш палатката, чувала и шалтето здраво за 30литровата ти раница. Да си вземеш билет за нощния влак. Да се събудиш в 3, за да се прекачиш в Карнобат, защото е нямало билет за директния влак. И някъде около 5.45 да видиш изгрева. Първият изгрев за юли. И изведнъж всичко да изчезне... - Къде си? - Стоя тук и се чудя. Дали съществувам? Дали съществуваме?  - Това "тук" би могло да ти бъде отправна точка. Някаква...  - Вече беше. Но преди. Сега това вече не е достатъчно.  - Кога?  - В това екзистенциално гето, в което се намирам.  - Това би могло да бъде някакъв отговор на първия въпрос. Ако той все още ме интересуваше  - Какъв беше въпросът?  - Не зная. Забравих.  - В тази ситуация би могла да се върнеш.  - Къде?  - Именно. Да пристигнеш на гарата и там да те чака някакъв мъж. Да те целува. Да ти е купил закуска. Твърда, но закуска. Да настъпи га

Защото ме помоли да ти   напиша разказ . Вече с години не бях хващал четка. Не ми се рисуваше. Музата ми си тръгна. Изгубих я някъде между младежките си илюзии, жените и компютъра. И животът  ми се превърна в негатив. Смърт за артисти. Погребах четките си в общ гроб в гардероба без да го надписвам. И кръст не сложих. Само заключих и скрих ключа в скъсания си джоб. За по-сигурно. След дълго обмисляне реших, ще сменя окото си с механично, за да не мечтае вече за живите залези. Събрах пари и го купих. С голям обектив и система от стъклени лупи, през които светлината да заспива върху пейзажите. Поставих го сам и повярвах, че всичко което виждам е истина. Светлината чертаеше конуси върху сградите, конусовидни бедра носеха женски сфери върху себе си, а лятото на плажа пясъкът се превръщаше в милиони пиксели.  И някак изведнъж вече не беше трудно или пък изобщо нужно да разбирам света. Започнах работа в един завод за производство на спомени, където можех да разговарям с други обективи

Пясъкът ми дави мислите и вече не дишам.  Ако огранича поглед до веждата пясъкът изглежда като пустиня. И тук имам дюни точно под носа. Кихам. Мокрият пясък не е толкова приветлив, но със сухият ще играем. На криеница из тетрадката. Из тетрадката на кожата пише той. Вятърът. Кожата ми влажна краде от песъчинките му. Не действа. Само се движи. Съзнанието ми спира и стои. Не-набъбнало към следващия миг. Съзнанието е и се състои само в настоящето. Спи. Не мърда. Мигът се разтяга до смърт. Умирам. Малко над линията на веждата спи друго тяло. Твоето. Не го виждам. Не искам да го видя. Нарочно. Разбира се, нарочно. Ти си вятър. Вятър и пясък. Пречиш на срещите ми със слънцето. Но то е търпеливо. Вчера те нарекох слънце. Излъгах се в браздите на очите ти. Днес е денят на революцията. Действието свърши. Вчера. Обръщам се по гръб и гледам небето. Моят оазис. Смъртта настъпва бавно. Но настъпва така или иначе. Виждаш ли? Мога да мисля за друго… не си само ти. Забранявам ти да ме гледаш кога

Лудост. Лудешко е това препускане на сърцето. Сърце, чийто Бог е Аллах. Аллах е дете. И това сърце бие с ускорения ритъм на детското сърце. Създава музика с лъжици върху кухненската маса. Играе с храната, със сълзите, с любовта, с пустинята, с моторите на колите. Смее се, когато го прегръщаш. Притиска те силно. Души те. Плаче, когато си тръгваш. Когато умираш. Излива се, разпилява се и продължава. Чисто. Багажът оставя на гарата. А гарата оставя зад себе си.  С всичките вагони, в които спи. Излиза на улицата. Прескача оградите. Втурва се на пясъка и рита топка. Коженото кълбо лети високо между небето и океана. А детето чака да се върне и сегиз тогиз ( от време на време ) се заглежда, сочи и се смее на вдигнатите поли на някоя чужденка. Която се изчервява и прикляка сякаш ще скрие коленете си. С коси. Топката се връща. Отскача от земята и прескача оградата. За да се спусне по каменните улици на Медината. И да стигне до кожите. Детето Аллах остава зад оградата да играе на топка или

Добър ден. Радваме се на така милото присъствие на медиите, които никога не забравят „Алма Алтер“, които непрекъснато следят неговата дейност, неговите творчески успехи и съзнават, че отдавна мина времето на казуалните театри. Отдавна мина времето на държавните театри. Театрите, които са живи са тези, които работят тук, сега с тези хора. Забравихме времената когато вие журналисти не се интересувахте от нас, нямахте за какво да пишете. Сега вече нещата са променени. Вече не е необходимо дори нашите актриси след поредния успех на международното поле да ми предлагат „Господине, не е ли добре да нарафичим,“ вижте каква прекрасна българска дума „да нарафичим, освен наградите и едно пикантно нещо, да кажем, че една от нас е била изнасилена в Рим, за да могат медиите да дойдат“. Тези времена вече ги няма. Медиите идват непрекъснато от сутрин до вечер, разговарят не само с нас – творческия екип, разговарят със зрителите, интересуват се какво ги кара да идват тука всяка вечер. Разбират, че „

съвсем се загубих изпод пръстите ми не излиза ред, не излиза ред изпод пръстите ми и не се ровят в косите ти както вчера ами косите ти отсъстват под дланите ми, тръгнали са си с лявата ти обувка дясната спи в коридора, пазя тишина, за да не ме подритва сутрин

Събирам се в шепи и търся майката на своите сълзи. И намирам само театъра. И с него назовавам своята обич, и своята алчност, своята вяра и своята завист. Не ми остава друга дума. Всички образи и думи са вече една. Всичките хора. Идват. Живеят. Мислят. И тръгват. Или друго. Не ги забелязвам. Декор на незапочнатия ми моноспектакъл. Във всичките срещи случвам само една. Среща със себе си. Но и тя вече се е случила при раждането. И само я повтарям. В трагедия. В комедия. Сюжетно. Или фрагментирана. Но вече не първата. На кого му пука? Режисьорът говори ангажирано, защото това му е работата. Работата и него е роботизирала. Полските студенти ги отвеждат в Сибир от средата на миналия век и ние все още изпитваме емпатия, защото това ни е работата. Негри влизат в газовата камера. Група пенсионирани аристократи пият вино и аплодират концерта на душите, които се изпаряват от телата им. Абсурдът ни е по-важен. Изпитвам уважение към тези, които все още вярват в своите граници. Животното ми

"Кулата от слонова кост, в която живеят поетите, рухва раздробена в жалки уломки. Въпреки гръмоотводите на мечтата и сантименталната илюзия." Г.М. Изкуството, заради самото изкуство е утопия. Но само в нея са живи къдриците на поета... "Да ги отрежем!" настъпва тълпата и поглъща неговата индивидуалност. И в Лондон, и в Париж, и в Ню Йорк... тълпата иска зрелища. Те са неговата смъртна присъда. Един мъж с черен балтон пресича булевард A3203. Един Иисус от Монреал. Той няма име. Не идва от никъде и никъде не отива. Жадувал е да бъде новия Рембо, но не му достига лудост. Трябва да си малко луд, за да се върнеш от унеса на съня в живия ад. Да си буден, за да будиш спящия. Един мъж в черен балтон върви по брега на Темза. Изведнъж сянката му потъва в реката. На него не му достига смелост да я последва.  Слънцето показва 17:45. Закъснение. Часовникът залязва.