Пропускане към основното съдържание

Невъзможности

Изпуснах момента да стана поетеса. Наивност, искреност и вяра не ми достигат. Малко наивност, за да случвам срещите си като единствени. Малко искреност, за да ви пускам с взлом във вътрешното ми. И вяра, затова, че перото ми не блудства по листите, а ги люби и те зачеват.

А още нямам свят, за да бъда разказвачка. Нямам какво толкова да ви кажа в сто страници. И две ми се струват много. Във взаимодействията между думите виждам паузите и тази повтаряемост, безскрайна повтаряемост на словосъчетанията. Липсват ми възможности, а открия ли ги, вече отдавна съм изгубила смисъла им. Безинтересни са ми думите. Безинтересна съм си "сама на себе си".

Една вечер отворих боите, за да запечатам едни очи, такива каквито исках да ги помня. Не станах художник. Очите си тръгнаха преди да успея да ги нарисувам.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо