Пропускане към основното съдържание

Случване - ГЛАВА ВТОРА


В средата на сцената на театър-лаборатория седи един стол. Над него свети прожектор, остатъчната светлина от прожектора леко гали лицата на седящите срещу стола. Съсредоточени лица. Блуждаещи лица. Измежду тях някои са спокойни, едно или две спящи, но повечето втренчени в тази точка, която столът хипнотизира в центъра на пространството. С гръб към стола седи само той. Директорът на театър-лаборатория - Николай Георгиев. Но очите му макар и синеещи срещу стоящите срещу него лица, също са вперени в стола. С гръб, но в стола.

- Кой ще опита?

Тишината от коридорите на мазето се прокрадва и обсебва цялата зала. Хамлет би завидял за тази тишина, за това мълчание. Едно от момичетата, което седи леко встрани става и тръгва към стола. Сяда. Спокойна. Волевата и брадичка леко потрепва. Дясната й ръка се обръща с дланта на горе, а устните й започват да се движат. Първо бавно.

- Два гълъба. Единият мисли, че е другият. А другият. Единият.

И все по-бързо.

- Два гълъба. Единият мисли, че е другият. А другият. Единият. Повръща ми се от гълъби... Повръщам гълъби...

И по бързо.

- Повръщам гълъби. Повръщам гълъби. Повръщам...

Когато стига до своята кулминационна точка. Тя се изправя. Ръката й се захлупва към тялото, а устата и се отваря в разкривена гримаса. Държи енергиите на групата още няколко секунди. Става и отива на мястото си.

- Трябва да търсиш финал. В това няма финал. Има случване, но то не води до никъде ако не го развиеш. Добре, стига толкова за днес. С какво продължаваме? - Очите на Георгиев се отпускат, сякаш сам е станал от стола в средата на сцената. Блуждаещо-спящата маса срещу него се размърдва.

- Половин час почивка и репетиция на Хамлет.

Светлината от прожектора се размножава в десетките малки светлини от дежурното и силуетите около сцената добиват по-ясни контури. Започват да пъплят като мравки наляво и надясно и скоро единствено директорът на театър-лаборатория остава да хвърля сянката си върху сцената.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...