Христос - ГЛАВА СЕДМА

На стълбите пред големите черни врати седи момиче. Ива. Или напомня на нея. В очите й се четат молитви за целия свят. А устните й бродят като пилигрими върху филтъра на една цигара. Струва й се, че седи тук от години. Сама. Призвана да отваря вратите на голямата черна кутия. Спира пътниците и ги разпитва. Понякога ги съжалява. Вижда лица и очи, кафяви и сини, умислени и търсещи, безупречни и бездиханни. И всичките те отпечатват молитвите си. А тя ги събира и ги полива.

Ива седи като Сфинкса, загледана там, където очаква да се появи пътник и чака. Но този който идва не е гост.  Сепва се от последния лъч, който изчезва внезапно зад силуета на чакания. Лицето му е широко, но трудно побира натежалите клепачи и сините дъна под тях.

- Коя си?
- Не знаеш ли ти, коя съм. Не познаваш ли душата ми?
 - Нима аз някога съм проявил душата си пред тебе, за да ме познаеш?
- Каквото си търсил при мене, това съм ти давала. И аз така те познавах : като едно животно, гладно и жадно, което идва да насити за миг глада и жаждата си, за да заспи наново.

Светлината изчезва. Лицето на пътника образува хиляди малки лица. С очи на сойка, язовец и костенурка, със звук на врана, мечка и присмехулник. Сянката на Ива се стопява и тя остава сама в очите му. Съзнанието й си тръгва, а устата й започват да мълвят молитвите на хората. Молитви за здраве, молитви за дъжд, за любов, за беритба. Те танцуват в музиката, която сами създават. Животните, приласкани от езическата песен, притихват. Ива се свива на стълбите и остава там, докато пътникът спокойно я заобикаля и влиза.