Пропускане към основното съдържание

Христос - ГЛАВА СЕДМА


На стълбите пред големите черни врати седи момиче. Ива. Или напомня на нея. В очите й се четат молитви за целия свят. А устните й бродят като пилигрими върху филтъра на една цигара. Струва й се, че седи тук от години. Сама. Призвана да отваря вратите на голямата черна кутия. Спира пътниците и ги разпитва. Понякога ги съжалява. Вижда лица и очи, кафяви и сини, умислени и търсещи, безупречни и бездиханни. И всичките те отпечатват молитвите си. А тя ги събира и ги полива.

Ива седи като Сфинкса, загледана там, където очаква да се появи пътник и чака. Но този който идва не е гост.  Сепва се от последния лъч, който изчезва внезапно зад силуета на чакания. Лицето му е широко, но трудно побира натежалите клепачи и сините дъна под тях.

- Коя си?
- Не знаеш ли ти, коя съм. Не познаваш ли душата ми?
 - Нима аз някога съм проявил душата си пред тебе, за да ме познаеш?
- Каквото си търсил при мене, това съм ти давала. И аз така те познавах : като едно животно, гладно и жадно, което идва да насити за миг глада и жаждата си, за да заспи наново.

Светлината изчезва. Лицето на пътника образува хиляди малки лица. С очи на сойка, язовец и костенурка, със звук на врана, мечка и присмехулник. Сянката на Ива се стопява и тя остава сама в очите му. Съзнанието й си тръгва, а устата й започват да мълвят молитвите на хората. Молитви за здраве, молитви за дъжд, за любов, за беритба. Те танцуват в музиката, която сами създават. Животните, приласкани от езическата песен, притихват. Ива се свива на стълбите и остава там, докато пътникът спокойно я заобикаля и влиза.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо