Пропускане към основното съдържание

Актьорът-принц - ГЛАВА ШЕСТА


 
Офелия, коя беше Офелия. Не знаеше дали всичко се обърка тук в Дания. Или беше Франция, може би Полша. Едната искаше да убие, а другата да я люби. Със сигурност. Но коя от двете беше Офелия. Само две ли бяха. В главата му образът беше един, но чертите му бяха някак изкривени, несъизмерни. Сякаш сглобен от различни лица, с различни души. Не можеше да каже какви са очите й, нито косите. Чертите се кривяха в главата му. Ще я убие, за по-сигурно. Така не би могъл да сбърка и после ще я люби. Не, това беше от друга пиеса. Коя беше пиесата? Принц, със сигурност той беше принц. А тази в ръцете му беше принцесата. Подяволите Офелия, да се нарича както иска. Той ще я убие и после ще я люби. Да, това беше най-сигурно.

Сянката бърза по стълбите надолу. Този път не запалва лампата. Намира свещите опипвайки стената, но след секунди замисляне ги изхвърля на земята. Взима единствено запалката. По-тихо от тихото. Някъде в дъното на коридора отеква вода. Инстинктивно се навежда и продължава напред.

Столът. Все още е тук. А защо да не е. Фрагмент от Юнеско. Пак обърка пиесата. Забравил си е ножа. Нищо ще я удуши, като Отело. Генерал? Не това е твърде съвременно, твърде политическо. Столът. Сигурен беше, че ключът е в стола. И металните му крака. Желязото се кове, докато е топло. Нажежено желязо, впило се в кървящия му мозък. Трябва да диша. Красива. В бялата си рокля, колко поетично. Може би все пак първо да я люби... звук, по дяволите какъв беше този звук.

Звук. И отново тихо и тъмно. Както в Дания, Франция или Полша. Или другаде преди Той да рече "Да бъде светлина!".

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо