Пропускане към основното съдържание

Актьорът-принц - ГЛАВА ШЕСТА


 
Офелия, коя беше Офелия. Не знаеше дали всичко се обърка тук в Дания. Или беше Франция, може би Полша. Едната искаше да убие, а другата да я люби. Със сигурност. Но коя от двете беше Офелия. Само две ли бяха. В главата му образът беше един, но чертите му бяха някак изкривени, несъизмерни. Сякаш сглобен от различни лица, с различни души. Не можеше да каже какви са очите й, нито косите. Чертите се кривяха в главата му. Ще я убие, за по-сигурно. Така не би могъл да сбърка и после ще я люби. Не, това беше от друга пиеса. Коя беше пиесата? Принц, със сигурност той беше принц. А тази в ръцете му беше принцесата. Подяволите Офелия, да се нарича както иска. Той ще я убие и после ще я люби. Да, това беше най-сигурно.

Сянката бърза по стълбите надолу. Този път не запалва лампата. Намира свещите опипвайки стената, но след секунди замисляне ги изхвърля на земята. Взима единствено запалката. По-тихо от тихото. Някъде в дъното на коридора отеква вода. Инстинктивно се навежда и продължава напред.

Столът. Все още е тук. А защо да не е. Фрагмент от Юнеско. Пак обърка пиесата. Забравил си е ножа. Нищо ще я удуши, като Отело. Генерал? Не това е твърде съвременно, твърде политическо. Столът. Сигурен беше, че ключът е в стола. И металните му крака. Желязото се кове, докато е топло. Нажежено желязо, впило се в кървящия му мозък. Трябва да диша. Красива. В бялата си рокля, колко поетично. Може би все пак първо да я люби... звук, по дяволите какъв беше този звук.

Звук. И отново тихо и тъмно. Както в Дания, Франция или Полша. Или другаде преди Той да рече "Да бъде светлина!".

Коментари

Популярни публикации от този блог

у дома

  Не се осмелявам да пиша, когато съм у дома.  У дома човек се е най-уязвим, същевременно най-строг,  Все прилагателни, които се зъбят на писането ми. А после идват и глаголите… У дома спя, ям, чистя,  сънувам,  къпя се,  секарам ти,  любя се или просто се чукам. У дома  чета,  ядосвам се,  гледам телевизия  или социалките… Празня се от съдържание. Затова пиша по хотелите:, където чаршафите се белеят,  часовникът учтиво ми дава отсрочка, вдъхновението ми си плаща нощувките, влиза с малък куфар, и без адресна регистрация.  Излиза и ме напуска.
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...