Офелия, коя беше Офелия. Не знаеше дали всичко се обърка тук в Дания. Или беше Франция, може би Полша. Едната искаше да убие, а другата да я люби. Със сигурност. Но коя от двете беше Офелия. Само две ли бяха. В главата му образът беше един, но чертите му бяха някак изкривени, несъизмерни. Сякаш сглобен от различни лица, с различни души. Не можеше да каже какви са очите й, нито косите. Чертите се кривяха в главата му. Ще я убие, за по-сигурно. Така не би могъл да сбърка и после ще я люби. Не, това беше от друга пиеса. Коя беше пиесата? Принц, със сигурност той беше принц. А тази в ръцете му беше принцесата. Подяволите Офелия, да се нарича както иска. Той ще я убие и после ще я люби. Да, това беше най-сигурно.
Сянката бърза по стълбите надолу. Този път не запалва лампата. Намира свещите опипвайки стената, но след секунди замисляне ги изхвърля на земята. Взима единствено запалката. По-тихо от тихото. Някъде в дъното на коридора отеква вода. Инстинктивно се навежда и продължава напред.
Столът. Все още е тук. А защо да не е. Фрагмент от Юнеско. Пак обърка пиесата. Забравил си е ножа. Нищо ще я удуши, като Отело. Генерал? Не това е твърде съвременно, твърде политическо. Столът. Сигурен беше, че ключът е в стола. И металните му крака. Желязото се кове, докато е топло. Нажежено желязо, впило се в кървящия му мозък. Трябва да диша. Красива. В бялата си рокля, колко поетично. Може би все пак първо да я люби... звук, по дяволите какъв беше този звук.
Звук. И отново тихо и тъмно. Както в Дания, Франция или Полша. Или другаде преди Той да рече "Да бъде светлина!".
Коментари
Публикуване на коментар