Пропускане към основното съдържание

Репетиция - ГЛАВА ПЕТА


Момичетата в кръга от светлина са 6 на брой. Весела, Вия, Ирен, Валерия, Кали и Теди. Извън кръга една срещу друга са се изправили две жени, едната от тях смътно напомня Смъртта, другата се е облякла като Живота. Шестте момичета застават шахматно, поемат дълбоко дъх и се събират в точката си на концентрация. Смъртта щраква с пръсти и момичетата правят квартов кръг, всяка около оста си. Застиват в същата точка, от която са тръгнали. Животът върви помежду им и премества ръцете им, пръстите, натиска гърбовете им, уеднаквява ги. Тук никой няма право да бъде различен. Смъртта щраква отново. Шестте замахват и развъртат кръга, падайки на колене. Животът се спуска и затваря краката на две от тях, на трета вдига главата. Смъртта щраква, шестте се преместват, Живота ги уеднаквява. Танцът продължава безмълвен в същата последователност, докато шестте не останат без дъх, седнали на пода и захлупили торсове върху коленете си. Смъртта щраква два пъти.

- С музика.

Животът застава на страната на шестте и седемте  се понасят в това безумно препускане. Бягство в търсене на Офелия. Дъхът им секва, музиката свършва. Рязко. Торсовете се прекършват. Над тях остава само тя.

- Аз съм Офелия. Момичето, което ще стане жена. Жената, която реката няма да приеме. Жената на въжето, с глава в газовата печка и сняг на устните... не ме чакайте, нито вчера, нито днес, нито утре. Играйте своя театър. Вие всички сте велики актьори.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...