В ляво от черната врата го кани бледо-синята светлина на открехнатото помещение. Плъзва се покрай светлината и застива в дъх. На не повече от крачка разстояние древна сянка се е надвесила над дъбовата маса, върху която са разстлани пергаменти. Николай Георгиев мести ръцете си по дъба, събира лабиринти и сегиз-тогиз изписва нови коридори из вече начертаните полета. Кендрисос. Древният град, вградил в себе си слънцето и луната. Острие, накрайник, жило, но и страст, желание, убождане, ужилване, мъчение. В средата на най-големия пергамент стои кръст върху който е изписано името на Аполон Кендрисийски.
Аполон. Да, Аполон. Или такава беше душата ми нявга. Кръст в средата на Кендрисос. И моето име. А около кръста гробище с надписи. Ива, Вия, Роми, Валерия, Джони, Георги, Кали, Криси, Теди... десетки имена, заровени живи из жълтите пергаменти. Заклинанието на древните за вечен живот.
Георгиев заобикаля дъбовата маса. Бледо-синята светлина се отмества и зад сянката на режисьора светва олтар, горящ от стотици свещи, а в средата на олтара икона на Мария. Очите й светят със светлината на свещите. Очите на Георгиев със светлината на една вътрешна факла.
Жертвоприношение. Нашата кръв, за вечен живот. Не би могъл... душа древна колкото неговата, но по детски наивна. Как е могъл? Сойките отново се завихрят в главата му. Убийство. Изходът отново е убийство. Все по-трудно различава гласа от ръмженето ...
Дъхът му се връща и тялото му се отласква далеч от светещия отвор. За миг притегля спокойствието си, отваря и вторите врати и навлиза в тъмнините на театър-лаборатория.
Коментари
Публикуване на коментар