Пропускане към основното съдържание

Сценарии - ГЛАВА ЧЕТВЪРТА


Весела и Вия са разполовили дивана, който разполовява пространството "зад кулисите". Всяка държи в ръцете си сценарий, всяка страница от сценария се разполага първо на коремчетата им, после между пръстите и накрая удобно излегнала се на дивана. Диванът е черен и в хармония с мислите им. Всяка от мислите гали първо очите и после черепа. Устните им мълвят ритуално и заучават чужди думи, черепите им се пълнят с чужди послания.

- Хубава си значи грешна. Грях ли е да обичаш, Господи, така както си ни учил да обичаме тебе. Завинаги, докрай.
- Някой обичат конните надбягвания, други - играта на карти, аз - аз обичам децата. Не го правя заради тях, правя го заради себе си.
- Наказана, наказана от Боговете, да наказана, не наградена, не възнаградена, не възвисена. Родена за празник.
- Бобо е увиснал като звезда в пространството... хей Бобо, знаеш ли че... усещаш ли, че? Ще дойдат големите кривди и малките неправди...

Ритуалът излиза извън пространството на дивана и звукът - равен и плосък, започва да се стеле из въздуха, подобно на мъгла. Докато не стига до едно друго тук и сега. Тук между двете завеси седи Ирен, прегърнала колене с ръце. Влязла в своето вътре. Мислите й са бели, но думи не излизат от устните й. Звукът стига до нея и започва да гали ухото й, прониква от малката дупчица и се врязва директно в мозъка й. Очите й се пълнят със сълзи, но миглите й не трепват, не искат да загубят нито една от солените перли в очите й. Устните й постепенно оформят едно "о" и това е единственият звук, който издават, спирайки "Защо?", Защо?", Защо?", Защо?", Защо?", което се блъска между бузите й, между ушите й, между косите й и търси от къде да излезе. Тялото изнемощява и се отпуска на черната пътека. Звукът вече не се чува, защото няма уши, които да го чуят. Светлината на дежурното угасва. Над нея застава мъж, навежда се и внимателно я вдига на ръце. Той помни себе си като Джони, но това име вече не му трябва. Защото Ива я няма и то си отиде с нея. Притиска тялото на Ирен до гърдите си и тръгва в тунела между завесите, за да търси път към мазето. И към себе си.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо