Пропускане към основното съдържание

Сценарии - ГЛАВА ЧЕТВЪРТА


Весела и Вия са разполовили дивана, който разполовява пространството "зад кулисите". Всяка държи в ръцете си сценарий, всяка страница от сценария се разполага първо на коремчетата им, после между пръстите и накрая удобно излегнала се на дивана. Диванът е черен и в хармония с мислите им. Всяка от мислите гали първо очите и после черепа. Устните им мълвят ритуално и заучават чужди думи, черепите им се пълнят с чужди послания.

- Хубава си значи грешна. Грях ли е да обичаш, Господи, така както си ни учил да обичаме тебе. Завинаги, докрай.
- Някой обичат конните надбягвания, други - играта на карти, аз - аз обичам децата. Не го правя заради тях, правя го заради себе си.
- Наказана, наказана от Боговете, да наказана, не наградена, не възнаградена, не възвисена. Родена за празник.
- Бобо е увиснал като звезда в пространството... хей Бобо, знаеш ли че... усещаш ли, че? Ще дойдат големите кривди и малките неправди...

Ритуалът излиза извън пространството на дивана и звукът - равен и плосък, започва да се стеле из въздуха, подобно на мъгла. Докато не стига до едно друго тук и сега. Тук между двете завеси седи Ирен, прегърнала колене с ръце. Влязла в своето вътре. Мислите й са бели, но думи не излизат от устните й. Звукът стига до нея и започва да гали ухото й, прониква от малката дупчица и се врязва директно в мозъка й. Очите й се пълнят със сълзи, но миглите й не трепват, не искат да загубят нито една от солените перли в очите й. Устните й постепенно оформят едно "о" и това е единственият звук, който издават, спирайки "Защо?", Защо?", Защо?", Защо?", Защо?", което се блъска между бузите й, между ушите й, между косите й и търси от къде да излезе. Тялото изнемощява и се отпуска на черната пътека. Звукът вече не се чува, защото няма уши, които да го чуят. Светлината на дежурното угасва. Над нея застава мъж, навежда се и внимателно я вдига на ръце. Той помни себе си като Джони, но това име вече не му трябва. Защото Ива я няма и то си отиде с нея. Притиска тялото на Ирен до гърдите си и тръгва в тунела между завесите, за да търси път към мазето. И към себе си.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

Студ

Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина. Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас. Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа. В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах ...