Пропускане към основното съдържание

Смъртта - ГЛАВА ТРЕТА



- Този череп е имал някога език. И е можел да говори, дори да пее. Това може би е тиквата на някой политик, който си е мислел, че може да надхитри и Бога. Или пък на някой уважаван еди кой си. Яхнал коня на още по-уважавания еди кой си, за да го свали от него. Или... или какво?

Труповете на 12 от актьорите на театър-лаборатория се свиват в люлките си. Спазми се прокрадват по бездиханните им тела. Между тях се движи жена с коси, посипани по раменете и поли, посипани по пода. Движи се като котка. Дебне ги. Труповете се обръщат, а ръцете им надвисват над дюшемето. В следващия миг се изправят, но очите им не помръдват под схлупените глави. Единствено торсовете им се надигат и цялата група от трупове сякаш увисва във въздуха. Жената махва с ръка и труповете политат наляво. Махва отново и те отстъпват назад. Не могат да загубят живота си, но ги е страх да не загубят смъртта си. Телата като по команда тръгват към изхода. Изведнъж обаче спират. Отново окачени с въжета на тавана. Мигът свършва и те се втурват през тесния отвор в задната част на завесата. Последно от там излиза тялото на Ива, но косите й вече не са закачливо пуснати над врата, а здраво стегнати в рибена кост над оголения й череп.

На сцената остава Смъртта. Почти сама. Но дори в нея започва да живее страх и желание за бягство. Светлината, която до този момент я гледа право в очите започва да отстъпва изпод сянката на мъж. И сянката я захлупва. Смъррта и до сега не беше от приказливите, но от устата и вече не се отрони и дума.

Коментари

Популярни публикации от този блог

у дома

  Не се осмелявам да пиша, когато съм у дома.  У дома човек се е най-уязвим, същевременно най-строг,  Все прилагателни, които се зъбят на писането ми. А после идват и глаголите… У дома спя, ям, чистя,  сънувам,  къпя се,  секарам ти,  любя се или просто се чукам. У дома  чета,  ядосвам се,  гледам телевизия  или социалките… Празня се от съдържание. Затова пиша по хотелите:, където чаршафите се белеят,  часовникът учтиво ми дава отсрочка, вдъхновението ми си плаща нощувките, влиза с малък куфар, и без адресна регистрация.  Излиза и ме напуска.
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо 

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...