- Този череп е имал някога език. И е можел да говори, дори да пее. Това може би е тиквата на някой политик, който си е мислел, че може да надхитри и Бога. Или пък на някой уважаван еди кой си. Яхнал коня на още по-уважавания еди кой си, за да го свали от него. Или... или какво?
Труповете на 12 от актьорите на театър-лаборатория се свиват в люлките си. Спазми се прокрадват по бездиханните им тела. Между тях се движи жена с коси, посипани по раменете и поли, посипани по пода. Движи се като котка. Дебне ги. Труповете се обръщат, а ръцете им надвисват над дюшемето. В следващия миг се изправят, но очите им не помръдват под схлупените глави. Единствено торсовете им се надигат и цялата група от трупове сякаш увисва във въздуха. Жената махва с ръка и труповете политат наляво. Махва отново и те отстъпват назад. Не могат да загубят живота си, но ги е страх да не загубят смъртта си. Телата като по команда тръгват към изхода. Изведнъж обаче спират. Отново окачени с въжета на тавана. Мигът свършва и те се втурват през тесния отвор в задната част на завесата. Последно от там излиза тялото на Ива, но косите й вече не са закачливо пуснати над врата, а здраво стегнати в рибена кост над оголения й череп.
На сцената остава Смъртта. Почти сама. Но дори в нея започва да живее страх и желание за бягство. Светлината, която до този момент я гледа право в очите започва да отстъпва изпод сянката на мъж. И сянката я захлупва. Смъррта и до сега не беше от приказливите, но от устата и вече не се отрони и дума.
Коментари
Публикуване на коментар