Пропускане към основното съдържание

Смъртта - ГЛАВА ТРЕТА



- Този череп е имал някога език. И е можел да говори, дори да пее. Това може би е тиквата на някой политик, който си е мислел, че може да надхитри и Бога. Или пък на някой уважаван еди кой си. Яхнал коня на още по-уважавания еди кой си, за да го свали от него. Или... или какво?

Труповете на 12 от актьорите на театър-лаборатория се свиват в люлките си. Спазми се прокрадват по бездиханните им тела. Между тях се движи жена с коси, посипани по раменете и поли, посипани по пода. Движи се като котка. Дебне ги. Труповете се обръщат, а ръцете им надвисват над дюшемето. В следващия миг се изправят, но очите им не помръдват под схлупените глави. Единствено торсовете им се надигат и цялата група от трупове сякаш увисва във въздуха. Жената махва с ръка и труповете политат наляво. Махва отново и те отстъпват назад. Не могат да загубят живота си, но ги е страх да не загубят смъртта си. Телата като по команда тръгват към изхода. Изведнъж обаче спират. Отново окачени с въжета на тавана. Мигът свършва и те се втурват през тесния отвор в задната част на завесата. Последно от там излиза тялото на Ива, но косите й вече не са закачливо пуснати над врата, а здраво стегнати в рибена кост над оголения й череп.

На сцената остава Смъртта. Почти сама. Но дори в нея започва да живее страх и желание за бягство. Светлината, която до този момент я гледа право в очите започва да отстъпва изпод сянката на мъж. И сянката я захлупва. Смъррта и до сега не беше от приказливите, но от устата и вече не се отрони и дума.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо