Парадокс на добрите намерения

Многоуважаеми сеньор Панса, Санчо, Приятелю, Времето никому не прощава. Прогонва, заключва и дори изяжда по-напористите копнежи, мечтания, вери. В дните туй става неусетно в борбите с Лукавия. Спечелени битки – ден, подир ден. Без човек да си дава сметка, че губи войната. Ти, Санчо, беше упора. Добър и верен приятел. Макар и често пътищата, които обсебваха главата ми да са ти се стрували вятър работа. За разлика от глупостта, Санчо, наивността си отива с времето. А глупостта състарява. Залоства всички врати и прозорци към съзнанието. И човешкият мозък, приемайки необятни количества информация, но неспособен сам да извлече същината, бавно започва да съхне. Ще загинат хиляди, ще се спасят малцина. Но словото ще остане – най-напористата сред копнежите, най-пъргавата сред мечтанията, най-ловката сред верите. Надеждата, Санчо, надеждата ще остане. Тя не ще остане за нас, но ще остане за малцина от онез, които идат след нас. И в тези ми думи, Санчо, не ще намериш смисъл. Синьо-сивите бръщо

Да толерираш глупостта е дискриминация на интелекта.

Един блус? пльок пльок пльок пльок пльок Лов, лов из ъ върб... (Тиър дропс)

I didn't hear you leave I wonder how am I still here And I don't want to move a thing It might change my memory Oh I am what I am I do what I want But I can't hide And I won't go I won't sleep I can't breathe Until you're resting here with me And I won't leave I can't hide I cannot be Until you're resting here with me I don't want to call my friends For they might wake me from this dream And I can't leave this bed Risk forgetting all that's been Oh I am what I am I do what I want But I can't hide And I won't go I won't sleep I can't breathe Until you're resting here with me I won't leave I can't hide I cannot be Until you're resting here I won't go And I won't sleep And I can't breathe Until you're resting here with me And I won't leave I can't hide I cannot be Until you're resting here with me Oh I am what I am I do what I want But I can't hide And I won't go I won&#

Шлинг-шлянг, пльок, бзиииииийт… Фииииииииииииииииииииииииииииииуууууу или друго. В търсене на модерното „тик-так”, звукът на подадената команда към Duo core процесора все още измерва онова имагинерното пространство в пространството времето. Шлинг-шлянг, пльок, бзиииииийт… Колко ти остава? За да гониш парите; За да създаваш идеали; За да се кланяш на кумири; За да търсиш смисъла; За да осмислиш действията; За да оправдаваш грехове; За да следваш принципи; За да се давиш в суета; За да се възхищаваш на красивото; За да осмиваш грозното; За да превъзнасяш доброто; За да заклеймяваш злото; За да се съешаваш; За да се размножаваш; За да искаш; За да търсиш; За да избираш; За да плачеш; За да молиш; За да се молиш… Шлинг-шлянг, пльок, бзии… Колко ти остава? Шлинг-шлянг, пльо… Колко ти остава? Шлинг-шлянг… Няма време… Шлинг… Колко ти остава, за да обичаш?

Драга Моя, Отново седя на ръба на скалата, търся те на границата на хоризонта и в звука на вълните. Знам, че си някъде там, пропуснах заминаването ти улисан в злободневните грижи на замъка, съжалявам мила. Сега ти пориш вълните, последвала желанията и мечтите си. На мен ми се отдава добър случай да докажа думите си, така пламенно изричани пред теб. Опитвам се да стъпя здраво на Скалата, да черпя от нейната сила. Всеки повей обаче, съзнанието ми превръща в ураган. Всяка вълна в трагична буря. Самотната стая и твърдият нар още пазят аромата ти, спомен от дните ни. Май е време да проява дързостта така нехарактерна за мен, да отворя прозореца, да сменя въздуха и в очакване на пристигането ти да дълбая и разширявам, коридори и стаи, с надежда следващия път залисана в броденето им да останеш завинаги. Нескромен и очакващ Г.М.Х.

Статичен е и въздухът в стаята, Безвремието дебне зад радиатора, а топлината му протяга се унесена в летаргия - Сърцето ми без теб е вкочанясало. И слънцето, изпратено от Краля на рибарите, се готви за последната си битка, Сърцето ми - студен войник на барикадите, нахлузва овехтялата си ризница. Душата ми - огряна от лъчите на Надеждата, обръща се с коварна маска на предател, опиянена от миражите на собствената си фантазия, забива ножа седем пъти в Разума. Кръвожадно пиршество на всички чувства, след тях остава мърша за чакалите, навън пече студено есенното слънце и само кости и кръвта попила в пръстта наоколо остават да напомнят участта ми.

В началото на 2010 година Европейската комисия (а Европейската комисия е изпълнителният орган на Европейския съюз), предложи на вниманието на държавите членки на Европейския съюз (а България е такава от 1 януари 2007 година) стратегия, която да предотврати повторна икономическа криза, да изгради “нов икономически модел, базиран на знанието, нисковъглеродната икономика и високата заетост”. За България икономическата стратегия „Европа 2020” е повече от това – тя дава възможност на страната ни не само да излезе от икономическата криза, но и да изрази политическата си воля да защити претенциите на българската история и литература за мислещо и будно население и да сбъдне мечтите на съвременната интелигенция (поне онова, което е останало от нея) – за изграждане на гражданско общество. За България „Европа 2020” БЕШЕ една добра възможност. В действителност правителството не прояви достатъчно (или никаква) политическа воля, за да започне (какво остава да довърши) реформите не само в социалната

Стоя на кръстопътя, на кръстопътя съм родена и на кръстопътя ще остана.

"Как се чувстваш тук - в Реалността? Удобно ли ти е?" - попита Хиената и подбутна едно кресло под нозете й. Огледа се. Почувства се криво. Какво си мислеше когато поиска да се върне? Синьото отново е синьо и дразни непривикналите й очи. Залюля се. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. Хиената усети, че вече не е нужна тук и се отдалечи, разбира се, не и безшумно, пронизващият кикот дълго време напомняше за присъствието й. Името. Как й беше името? Очите й се разшириха и мислено заопипва спомените. Те си бяха там. Хората. Лицата. Мислите. Чувствата. Новият факт за момент я успокои. Но отново се сети и продължи да търси. Мария. Ммм – не! Катя? Не може да е това. Ирина? Със сигурност – НЕ !!! Марина? Поиска да изкрещи. Сумтене. Пое си дълбоко въздух и зачака. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. И нещо изшумя. Не изведнъж. Постепенно разбра, че шумоли. Пръстите пробягаха по дънковата материя и измъкнаха смачкано листче хартия „Намери живата кутия!”. Изправи се. Дум

Драги ми Смехурко, Жълто-оранжево-кафявите есенни листа превземат короните на дърветата. Още едно лято е към края си. Лято, обагрено от гласове и спомени, които отдавна вече не пълнят очите ни със смешните сълзи. Лято, в което се научихме да живеем днес, с едно на ум за евентуалното утре. Лято, в което игрите, патилата и усмивките, съдържащи се в съчетанието от букви „приятел”, отстъпиха място на постоянството, отговорностите и способността да се виждаме истински, а не да рисуваме образите си в огледалата за мечтателно виждане. Патиланците, Смехурко, намаляват. Но не тъга и носталгия заемат местата им. Смехът и приятелката му не напускат лицата на онези, които останаха. И все по-често си отвръщаме с усмивка. Ядосвам се, а той се усмихва. Обхваща ме ярост и блъскам с юмруци в гърдите му, а той се залива от смях със звънкия си глас и смешните сълзи напират в очите му. Заразно е. Смея се през сълзи. Обичам. Друг път с нея философстваме, оплакваме се, мрънкаме. А после се споглеждаме в ог

Сега е моментът да благодаря на facebook. Да, да, точно ти! Сайтът със снимките, клюкарникът, с хилядите групи по интереси. Благодаря ти, че ми даде възможност да си избивам комплексите тук. Благодарят ти и мама, и татко, и Пилето, и Ели, и Асен, и бро, и колегите, и Генчо - да, всички те ти благодарят, защото направи животът им с мен така лек. Б Е З К О М Е Н Т А Р

Мy muchness Аlice, Днес е слънчево. Сещам се за едно слънчево лято, когато бях малък. Пратиха ме на детски лагер в Обзор. Стара порутена станция, общи спални и таратор без кисело мляко - всеки ден. Големите ходеха да пушат и да се целуват зад сградата, а ние - малките, ги гледахме и мечтаехме за дните, когато и ние ще порастнем. Мечти, които щеш - не щеш, щяха да се сбъднат. Но кой знаеше тогава? По-добре да бях мечтал да стана космонавт! Защото не е ли вярно това, че мечтите трябва да са нещо трудно достижимо и даже почти непоносимо, за да бъдат истински?! Какво ли ще излезе на екрана ако сложиш "мечти" в Google? Куп определения? Или пък да направим нов website за мечтатели. Всеки ще вписва мечтите си в него и той ще ги групира и всеки ще може да се среща с хора с подобни мечти. И ще си говорим колко ще е "готино" ако се сбъднат те някой ден. Вместо да скочим и да ги търсим наистина! Ама и аз съм един търсач, а? :) И дали трябва да спрем да ги търсим като намерим

Мили Графе, Минаха едва няколко месеца и съзнанието ми се връща уморено из коридорите на Иф. Стаите, които Вие винаги сте наричал килии, мислейки, че отнемате свободата ми, за мен и днес са хоризонти. Благодарна съм на Провидението, че и този път, въпреки пословичното ми упорство и инат, не ми позволи да изгубя себе си в странстванията, зад които Вие винаги заставате, макар с доза съмнение. Често си представям въздишката Ви на облекчение, когато един ден преустановя търсенията си и се установя някъде за постоянно. И двамата гледаме с недоверие към този ден. А и нима онова, което търся, не намирам всеки път, когато пристъпя на брега, сред скалите на Иф? Иска ми се да остана, въпреки обстоятелствата, но все не намирам сили в себе си. Вие знаете, аз знам. Говорили сме. Мислили сме. Били сме. Сме. Знам. Очаквате да Ви разкажа. Затворена в кутия. Стъклена кутия със златен обков. Пълна с изкушения. С въздух. Със светлина. Стъкло. През стъклото се вижда онова, което иска, а зад него едва се

Със зеници живи жилави жлези стоят пред сиви стъклени витрини лилави пръстени из пръсти детски пръснати нанизани вени пулсиращи...

Капки дъжд и ръж цъфнала изпръхнала земя горя по теб... Дъх дух син на небосклона дим комин и под комина жар пожарът наш колаж от спомени през юни юли мини вземи ме пий ме скрий ме...

Елида забрави да ме покани да участвам в тази анкета, но аз си я изплагиатствах. Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”? В детските години прекарвах част от ваканциите със сестрата на майка ми в Царево. Съпругът й – моят чичо, е педантичен мъж, който изрично забраняваше да се яде по-всяко време, да се чупи от хляба и да се чете на масата. Често пътуваше в командировки. Само го чакахме да затвори вратата, влизахме в библиотеката и в компанията на барбароните, а няколко години по-късно и на Агата Кристи – потъвахме в света на литературата. Все по-малкото свободно време и необходимостта да изпитвам максимално удоволствие от храната (и в пряк и в преносен смисъл), промениха тези ми навици. Към днешна дата чета на масата само Джордан, защото трудно се отделям от него. Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш? Еквивалентен ли е този въпрос, на втория въпрос от Лексикона? Докато чета си пийвам, всичко което си пийвам когато не чета, освен ако няма риск да

Мили ми Донатиен, В какво ме обвинявате? Нима Вие самият не сте хиляди пъти по-лош в своята убеденост и правота, затова, че на Вас ви се полага. Извинявайки постъпките си с любовта Ви към мен, която в същината си е желание да споделям леглото Ви. Каква очарователна жертва сте Вие, който пропагандирайки истината като свята ценност, именно Вие не можете да я понесете. Донатиен, нима забравихте приятелството ни или и то се определя от присъствието ми в леглото Ви или в чуждите легла? Нима след като легализирахте статута ми на любовница, на мръсница, на слабохарактерна в очите на другите и незаменима във вашите, нима сега Вие се отказвате от мен? Нима ще оставите белезите ми да побелеят с времето? C'est la vie ! Понякога годините на обич и топла привързаност не са достатъчно доказателство в очите на слепеца и един акт, който за подлога е поредният и без значение – за неверника е повод, la grande finale. Донатиен, любов моя, ще ми се да вярвам, че Вие бихте пост

Във философията – еклектика се нарича онзи подход за взимане на решения, при който „човек не се придържа изцяло към едни и същи парадигми или заключения, ами взема предвид различни теории, за да добие изчерпателна представа за някой феномен или за да приложи дадена теория”. В изкуството – това е смесването на различни стилове в една и съща творба, визуализиращо се в две насоки – другото име на кича или проява на новаторски вкус, поставяне на акцент в една на пръв поглед изчистена концепция. В политиката – еклектиката е същност, да обещаем на едни хора – едни неща, които биха могли да се случат единствено и само в идеални условия, в които не взимаме предвид въздействието на съпротивителните сили и в последствие, да се сетим за Третия принцип на механиката, когато стигнем до извършване на действие. Еклектиката в политиката всъщност е елегантният начин да оправдаем здравия разум и въпреки всичко да опазим имиджа, необходим за оставането в нея. Какво обаче се случва, когато върху е

Искам си опашката! И хрилете! Моля – върнете ми ги!

- Добро утро, Свят! - Нали знаеш?! Искам душата ти и цялото ти сърце... - Внимавай какво си пожелаваш… - Сега съм като теб, не ме е страх, искам ВСИЧКO! Ще си четкам самолюбието, ще си галя егото, ще използвам податливостта ти , за да зидам бетонени стени около сапунения ни мехур и бозавото блато, в което ще потънем двамата и вече никой не ще ни върне. Двама луди, въртящи очите около орбитите си, взрени в нищото. Само ние знаем че танцуваме. Съзнание, отвъд твоето, отвъд моето, отвъд съществуването тук, едно съзнание - плод на онова, което наричаме любов, изкривено от морала на другите и търсещо глътка въздух... Крещящо за глътка въздух! Бягство от обвивката. Да се роди и да заплаче, взело онова, без което не ще живее вече... Кислород? Не - не е кислород. Азот и двуокис, въглероден. До смъртта на всяка материална клетка. И вакуум, вечен, необятен, безкраен вакуум, изпълнен с онова Всепоглъщащото, което наричаме любов. И ето ти една теория за Големия взрив,