Парадокс на добрите намерения

"Как се чувстваш тук - в Реалността? Удобно ли ти е?" - попита Хиената и подбутна едно кресло под нозете й. Огледа се. Почувства се криво. Какво си мислеше когато поиска да се върне? Синьото отново е синьо и дразни непривикналите й очи. Залюля се. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. Хиената усети, че вече не е нужна тук и се отдалечи, разбира се, не и безшумно, пронизващият кикот дълго време напомняше за присъствието й. Името. Как й беше името? Очите й се разшириха и мислено заопипва спомените. Те си бяха там. Хората. Лицата. Мислите. Чувствата. Новият факт за момент я успокои. Но отново се сети и продължи да търси. Мария. Ммм – не! Катя? Не може да е това. Ирина? Със сигурност – НЕ !!! Марина? Поиска да изкрещи. Сумтене. Пое си дълбоко въздух и зачака. Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад. И нещо изшумя. Не изведнъж. Постепенно разбра, че шумоли. Пръстите пробягаха по дънковата материя и измъкнаха смачкано листче хартия „Намери живата кутия!”. Изправи се. Дум...

Драги ми Смехурко, Жълто-оранжево-кафявите есенни листа превземат короните на дърветата. Още едно лято е към края си. Лято, обагрено от гласове и спомени, които отдавна вече не пълнят очите ни със смешните сълзи. Лято, в което се научихме да живеем днес, с едно на ум за евентуалното утре. Лято, в което игрите, патилата и усмивките, съдържащи се в съчетанието от букви „приятел”, отстъпиха място на постоянството, отговорностите и способността да се виждаме истински, а не да рисуваме образите си в огледалата за мечтателно виждане. Патиланците, Смехурко, намаляват. Но не тъга и носталгия заемат местата им. Смехът и приятелката му не напускат лицата на онези, които останаха. И все по-често си отвръщаме с усмивка. Ядосвам се, а той се усмихва. Обхваща ме ярост и блъскам с юмруци в гърдите му, а той се залива от смях със звънкия си глас и смешните сълзи напират в очите му. Заразно е. Смея се през сълзи. Обичам. Друг път с нея философстваме, оплакваме се, мрънкаме. А после се споглеждаме в ог...

Сега е моментът да благодаря на facebook. Да, да, точно ти! Сайтът със снимките, клюкарникът, с хилядите групи по интереси. Благодаря ти, че ми даде възможност да си избивам комплексите тук. Благодарят ти и мама, и татко, и Пилето, и Ели, и Асен, и бро, и колегите, и Генчо - да, всички те ти благодарят, защото направи животът им с мен така лек. Б Е З К О М Е Н Т А Р

Мy muchness Аlice, Днес е слънчево. Сещам се за едно слънчево лято, когато бях малък. Пратиха ме на детски лагер в Обзор. Стара порутена станция, общи спални и таратор без кисело мляко - всеки ден. Големите ходеха да пушат и да се целуват зад сградата, а ние - малките, ги гледахме и мечтаехме за дните, когато и ние ще порастнем. Мечти, които щеш - не щеш, щяха да се сбъднат. Но кой знаеше тогава? По-добре да бях мечтал да стана космонавт! Защото не е ли вярно това, че мечтите трябва да са нещо трудно достижимо и даже почти непоносимо, за да бъдат истински?! Какво ли ще излезе на екрана ако сложиш "мечти" в Google? Куп определения? Или пък да направим нов website за мечтатели. Всеки ще вписва мечтите си в него и той ще ги групира и всеки ще може да се среща с хора с подобни мечти. И ще си говорим колко ще е "готино" ако се сбъднат те някой ден. Вместо да скочим и да ги търсим наистина! Ама и аз съм един търсач, а? :) И дали трябва да спрем да ги търсим като намерим ...