понеделник, 26 декември 2016 г.

СТРЕМЕЖЪТ КЪМ НЕВЪЗМОЖНОТО НИЩОЖЕСТВО


вдъхновен от Ингмар Берман
по „Дневника на крадеца“ от Жан Жьоне

ТЯ: ЧЕРНА КОЖА. ГОЛЕМИ ОЧИ. ГОЛЕМИ УСТНИ. ЖЕНА БЕЗ ВЪЗРАСТ. ЗАД НЕЯ СА ВЕКОВЕ. ГОДИНИ. ТЕГОБА. ТЯЛОТО Й Е РАХИТИЧНО СЛАБО, НО КОКАЛИТЕ Й СА С ПЛЪТНОСТТА НА ТЕЖЪК МЕТАЛ. ТЯ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ДВИЖИ, НИТО ДА ГОВОРИ. ЧЕРНИ ПАНТАЛОНИ, ЧЕРЕН ПОТНИК. НА ДЯСНОТО Й УХО СЕ ПОКЛАЩА ОБИЦА С ПЕРО.

ТОЙ: БЯЛА КОЖА. ЧЕРНА КОСА. ТОЙ Е РАБОТНИК ВЪВ ВЪОБРАЖАЕМО ГРОБИЩЕ. ГРОБАРЯТ. НЯМА ЧУВСТВА. САМО ПРАВИЛА. ПЪРВО ПРАВИЛО – ТРЯБВА ДА ИМА РЕД. ВТОРО ПРАВИЛО – ТРЯБВА ДА ИМА РЕД. ТРЕТО ПРАВИЛО - ТРЯБВА ДА ИМА РЕД. ПО-КЪСНО ЩЕ ДОНЕСЕ СВОЯТА КИТАРА, ОПИТВАЙКИ СЕ ДА ПОДРЕДИ И МУЗИКАТА.

ВЪТРЕШНА СЦЕНА. ЧЕРНА СТАЯ. БЕЗКРАЙНОСТ.

ЛИЦЕТО Й. РАЗФОКУСИРАНО. СЛЕД МАЛКО ВИЖДАМЕ УСТНИТЕ Й.

ТЯ:
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...


ПРОСТРАНСТВОТО ИЗГЛЕЖДА КАТО ГОЛЯМА ЧЕРНА КУТИЯ. В СРЕДАТА ИМА БЯЛ СТОЛ. ТЯ СЕДИ ВЪРХУ СТОЛА. НЕ МОЖЕ ДА СЕ ДВИЖИ. РЪЦЕТЕ Й СТОЯТ В ДВЕ ГОЛЕМИ МЕТАЛНИ КОФИ. НЕ ЗНАЕМ ДАЛИ КОФИТЕ СА ПРАЗНИ ИЛИ НЕ. 

ТЯ:
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...


ИЗВЕДНЪЖ ТЯЛОТО Й ПОМРЪДВА. БЪРЗО. САМО ДЕСНИЯТ Й КРАК. КАТО ТИК. ДВИЖЕНИЕТО СПИРА ЗВУКА. ТЯЛОТО Й СЕ Е ПОЧУВСТВАЛО ЖИВО. И СЕ ОПИТВА ДА СТИГНЕ ПО-ДАЛЕЧ. САМО КРАКАТА И СЕ ДВИЖАТ НАПРЕД. МОЖЕМ ДА ЧУЕМ ЗВУКА ОТ КРАКАТА, КОИТО СЕ ВЛАЧАТ ПО ПОДА. В СЛЕДВАЩИЯТ МОМЕНТ ТЯЛОТО СЕ ЧУВСТВА ТОЛКОВА УМОРЕНО, ЧЕ НЕ Е СПОСОБНО ДА ПРОДЪЛЖИ НАПРЕД.

ТЯ:
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...

КРАКАТА Й СЕ ДВИЖАТ НАЗАД. И ДВАТА. НАЗАД, НАЗАД. СЕГА СА ПОД СТОЛА. ПОЧТИ НА КОЛЕНЕ. ТЯЛОТО СЪБИРА МАЛКО СИЛА. В ОЧИТЕ Й СЕ ЧЕТЕ УВЕРЕНОСТ. ТЯ ЗАПОЧВА ДА ИЗБУТВА КОФИТЕ НАПРЕД. ИЗБУТВА НАПРЕД. БУТА. ТЯЛОТО СЕ НАПРЯГА ДО КРАЙ. ТЯ ПАДА. ЛИЦЕТО Й УДРЯ ПОДА НА КУТИЯТА.ТЯЛОТО Й ЗАСТИВА МЕДЖУ КОФИТЕ. И ТЕ СА ПАДНАЛИ. СЪДЪРЖАНИЕТО НА КОФИТЕ ПОКРИВА ЧАСТ ОТ ПОДА. ПЯСЪК. ТЯ ПОМРЪДВА ГЛАВА. ДЯСНАТА РЪКА ИЗЛИЗА ОТ КОФАТА, ПОЧТИ ДО ГЛАВАТА Й И СЕ ОПИТВА ДА СЪБЕРЕ ПЯСЪКА ОТ ПОДА. НЕ МОЖЕ. НО СЛЕДИТЕ ОТ ПРЪСТИТЕ Й ОСТАВЯТ СЛЕДИ В ПЯСЪКА. ТЯЛОТО НЯМА ПОВЕЧЕ СИЛИ. ТЯ ОСТАВА ТАКА, ОТПРАВИЛА ПОГЛЕД В ПРАЗНОТО. В ТИШИНАТА ЧУВАМЕ ЗВУК. КИТАРА. ЗВУКЪТ ИДВА ОТ НИЩОТО. ПОДРЕДЕНИ НОТИ.

ВЪТРЕШНА СЦЕНА. ЧЕРЕН КОРИДОР. БЕЗКРАЙНОСТ.

ЧЕРНИЯТ КОРИДОР НЕ Е СВЪРЗАН С КУТИЯТА, НО СЪЩЕВРЕМЕННО Е ЧАСТ ОТ НЕЯ. ТОЙ ИДВА ОТ КОРИДОРА. В НАЧАЛОТО МОЖЕ ДА СЕ ВИДИ САМО СИЛУЕТА МУ С КИТАРАТА. ЗВУКЪТ СЕ УСИЛВА ВСЕ ПОВЕЧЕ И ПОВЕЧЕ. НЕ МОЖЕМ ДА ВИДИМ ДОРИ КРАКАТА МУ. НЕЩО КАТО МЪГЛА ИЛИ ТЕЧНОСТ, НАПРАВЕНА ОТ СВЕТЛИНА.

ВЪТРЕШНА СЦЕНА. ЧЕРНА СТАЯ. БЕЗКРАЙНОСТ.

ЗВУКЪТ БАВНО СЕ ТРАНСФОРМИРА. ПОЧТИ В ПЕСЕН. ТОЙ ГЛЕДА БЕЗЧУВСТВЕНО КЪМ ТЯЛОТО НА СТОЛА. СТУДЕНО ЛИЦЕ. ПРЪСТИТЕ МУ ЗАСТИВАТ ВЪРХУ ЕДНА ОТ СТРУНИТЕ. ЗВУКЪТ ЗАПОЧВА ДА ДРАЗНИ.
ТЯ:
Шшш...

ТОЙ ПОСТАВЯ КИТАРАТА НА ПОДА. ИЗГЛЕЖДА СЯКАШ ВЗИМА РЕШЕНИЕ. И СЕГА ЗАПОЧВА ДА ПОДРЕЖДА ПРОСТРАНСТВОТО. ПЪРВО ИЗВАЖДА РЪКАТА Й ОТ КОФАТА. ВТОРО – ОПИТВА СЕ ДА ПРИБЕРЕ ПЯСЪКА В КОФАТА. ВСЕКИ ПЪТ КОГАТО СЕ ОПИТВА ДА МАХНЕ ПОЛЕПНАЛИЯ ПО РЪЦЕТЕ МУ ПЯСЪК СЕ ЧУВА ЗВУК. КОГАТО ПОСТАВЯ РЪЦЕТЕ Й ДАЛЕЧ ОТ ПЯСЪКА, ЗА ДА ГО СЪБЕРЕ, РЪЦЕТЕ Й ИЗГЛЕЖДАТ КАТО РЪЦЕ НА МЪРТВЕЦ. ТОЙ ПОСТАВЯ КОФИТЕ НА ТЯХНАТА ПЪРВОНАЧАЛНА ПОЗИЦИЯ – ОТ ЛЯВО И ОТ ДЯСНО НА БЕЛИЯ СТОЛ. В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ ТОЙ ПОДХВАЩА ТЯЛОТО Й ПОДМИШНИЦИ И С ДВЕ ДВИЖЕНИЯ ТЯ Е ОТНОВО НА СТОЛА. РЪЦЕТЕ Й ОТНОВО СА В КОФИТЕ. ТОЙ Я ПОГЛЕЖДА ДА ВИДИ ДАЛИ ВСИЧКО Е ПОСТАВЕНО В РЕД. УВЕРЕН, ТОЙ ВЗИМА КИТАРАТА И СИ ТРЪГВА ОБРАТНО В ПРАЗНОТО.

ВЪТРЕШНА СЦЕНА. ЧЕРЕН КОРИДОР. БЕЗКРАЙНОСТ.

ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ ЧЕРНАТА КУТИЯ ИМА СТЕНИ, НО ВСЕКИ ПЪТ КОГАТО ТОЙ ИДВА ИЛИ СИ ТРЪГВА, ТОЙ СЕ ОКАЗВА В ТОВА ДЪЛЖО И ЧЕРНО ПРОСТРАНСТВО ПОДОБНО НА КОРИДОР.

ВЪТРЕШНА СЦЕНА. ЧЕРНА СТАЯ. БЕЗКРАЙНОСТ.

КОГАТО ВЕЧЕ ПОЧТИ НЕ ЧУВАМЕ МУЗИКАТА.

ТЯ:
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...

ДВИЖЕНИЯТА Й ЗАПОЧВАТ ОТ НАЧАЛО. ТОЗИ ПЪТ ПО-БЪРЗО. ТЯЛОТО Й СЕ ДВИЖИ. БЪРЗО. САМО ДЕСНИЯТ КРАК. СИЛАТА Й РАСТЕ. И ТЯ СЕ ОПИТВА ДА СТИГНЕ ПО-ДАЛЕЧ. САМО КРАКАТА И СЕ ДВИЖАТ НАПРЕД. МОЖЕМ ДА ЧУЕМ ЗВУКА ОТ КРАКАТА, КОИТО СЕ ВЛАЧАТ ПО ПОДА. В СЛЕДВАЩИЯТ МОМЕНТ ТЯЛОТО СЕ ЧУВСТВА ТОЛКОВА УМОРЕНО, ЧЕ НЕ Е СПОСОБНО ДА ПРОДЪЛЖИ НАПРЕД. ТОВА ДВИЖЕНИЕ СВЪРШВА КОГАТО ТЯ ПОЧТИ Е ПАДНАЛА ОТ СТОЛА. САМО ГЛАВАТА Й ОЩЕ СТОИ.

ТЯ:
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...

ПО ВРЕМЕ НА ЗВУКА КРАКАТА И ЗАПОЧВАТ ДА ОТСТЪПВАТ НАЗАД. И ДВАТА. НАЗАД. НАЗАД. СЕГА ТЕ СА ПОД СТОЛА. ПОЧТИ НА КОЛЕНЕ. ТЯЛОТО СЪБИРА МАЛКО СИЛА. В ОЧИТЕ Й СЕ ЧЕТЕ УВЕРЕНОСТ. ТЯ ЗАПОЧВА ДА ИЗБУТВА КОФИТЕ НАПРЕД. ИЗБУТВА НАПРЕД. БУТА. ТЯЛОТО СЕ НАПРЯГА ДО КРАЙ. ТЯ ПАДА. ЛИЦЕТО Й УДРЯ ПОДА НА КУТИЯТА.ТЯЛОТО Й ОТНОВО ЗАСТИВА МЕДЖУ КОФИТЕ. И ТЕ СА ПАДНАЛИ. СЪДЪРЖАНИЕТО НА КОФИТЕ ПОКРИВА ПОЧТИ ЦЕЛИЯ ПОД. ПЯСЪК. ТЯ ЗАПОЧВА ДА СЕ ДВИЖИ ПОВЕЧЕ, ИЗПОЛЗВАЙКИ РЦЪЕТЕ СИ, ЗА ДА СЕ ИЗПРАВИ. ВЗИМА ОБИЦАТА С ПЕРОТО И Я ДАВА НА КУТИЯТА . ЕДНА РЪКА ВЗИМКА ПЕРОТО И ТЯЛОТО СЕ СТОВАРВА НА ЗЕМЯТА. ПОМРЪДВА ГЛАВА И ГОЛЕМИЯТ Й РОЗОВ ЕЗИК ОБЛИЗВА ПОДА. ОСТАВА ТАКА.


ТОЙ ВЛИЗА В ПРОСТРАНСТВОТО С ОЩЕ ДВЕ МЕТАЛНИ КОФИ. ПОСТАВЯ ЕДНАТА ВЪРХУ СТОЛА И ЗАПОЧВА ДА ИЗСИПВА ПЯСЪКА ОТ ДРУГАТА КОФА. ЛИЦЕТО МУ ИЗГЛЕЖДА ВЕЧНО. ПЯСЪКЪТ ПАДА. БАВНО.

ЖЕНСКИ ГЛАС НА БЪЛГАРСКИ
Това изплъзване не може да трае вечно,
това изхлузване и свличане на времето.
Излизам от тялото ставам Онази Жена, Жената, облечена в меланхолия.
Добър ден, тишина.
Отказвам да чакам онези ритмични садисти.
Някой прорязва часовника.
Някой е скъсал процепа между Мен и Аз
и сега съм обречена да се
изсипвам,
разсипвам,
разливам,
огъвам.
Ето.
Ето как тялото ми съблича своята кожа.
Ето ме водна, хлъзгава и безформена.
И ето как от Мен не остава никакво Мен, а само стъпки от беззвучие.
Не искам да обличам този фарс, но не мога и да прекъсна собственото си изтичане.
Отвън окото ми е прорез – през него времето излива себе си.
Отвътре съм натъпкана с думи.
И нямам как да се обърна.
Нямам как да се помръдна.
Проклет да си, Жьоне!
Проклет да си и ти и тази кофа пълна с пясък!

МЪЖКИ ГЛАС НА ФРЕНСКИ
Je suis seul au monde,
et je ne suis pas sûr de n'être pas le roi,
peut-être la fée de ces fleurs.
Elles me rendent au passage un hommage, s
'inclinent sans s'incliner, mais me reconnaissent.
Elles savent que je suis leur représentant vivant, mobile, agile, vainqueur du vent.
Je peux sans pitié considérer toutes les fleurs,
elles sont de ma famille.
Si par elles je rejoins aux domaines inférieurs -
mais c'est aux fougères arborescentes et à leurs marécages,
aux algues, que je voudrais descendre -
je m'éloigne encore des hommes.
De la planète Uranus, paraît-il,
l'atmosphère serait si lourde que les fougères sont rampantes;
les bêtes se traînent écrasées par le poids des gaz.
À ces humiliés toujours sur le ventre, je me veux mêlé.
Si la métempsycose m'accorde une nouvelle demeure,
je choisis cette planète maudite,
je l'habite avec les bagnards de ma race.
Parmi d'effroyables reptiles,
je poursuis une mort éternelle, misérable,
dans les ténèbres où les feuilles seront noires,
l'eau des marécages épaisse et froide.
Le sommeil me sera refusé. Au contraire, toujours plus lucide,
je reconnais l'immonde fraternité des alligators souriants. 

МУЗИКА
Tiger LiLlies "Forever together"

ЖЕНСКИЯТ ГЛАС, МЪЖКИЯТ ГЛАС И МУЗИКАТА РАБОТЯТ ЗАЕДНО. ВЛИЗАТ НА КАНОН. ЗРИТЕЛЯТ НАБЛЮДАВА ПАДАЩИЯТ В КОФИТЕ ПЯСЪК. КОГАТО ПЯСЪКЪТ СВЪРШВА ТОЙ ЗАПОЧВА ДА ПОКРИВА ТЯЛОТО С ПЯСЪК ОТ ПРЕПЪЛНЕНАТА ДОГОРЕ КОФА. ПЯСЪК. ДУМИ. МУЗИКА. ПОСЛЕДНИТЕ ПЕСЪЧИНКИ ПАДАТ ВЪРХУ ТЯЛОТО. ТОЙ Я ПОГЛЕЖДА И ОТНОВО НАМИРА РЕШЕНИЕ НА СИТУАЦИЯТА. СГРАБЧВА ТЯЛОТО Й С ЕДНА РЪКА И ЗАПОЧВА ДА Я ВЛАЧИ КЪМ КОРИДОРА. ТЯЛОТО ОСТАВА СЛЕДИТЕ СИ В ПЯСЪКА. В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ РЪКАТА Й СЕ ЗАКАЧА ЗА ЕДНА ОТ КОФИТЕ И КОФАТА ЗАПОЧВА ДА СЕ ВЛАЧИ СЛЕД НЕГО. ТЕ ИЗЧЕЗВАТ В КОРИДОРА. ТИШИНА. БЕЛИЯТ СТОЛ СТОИ САМ В СРЕДАТА НА КУТИЯТА.

ТОЙ СЕ ВРЪЩА ОТНОВО. ТОЗИ ПЪТ С КИТАРАТА. И СЯДА НА СТОЛА. МУЗИКАТА ЗАПОЧВА БАВНО ДА СЕ ПОЯВЯВА ИЗПОД ПРЪСТИТЕ МУ. ЗА НЕГО ДА ПЕЕ Е ПОЧТИ НЕВЪЗМОЖНО.


ТОЙ (ПЕСЕН):
Forever... Forever... Forever...
we will be...
Forever we will be
Together...
In our grave we'll lie side by side through hate and pride we will die
Forever we will be together beyond the grave
Though my hate for you it grows there is no place I can go
Forever we will be together beyond the grave
Each thought and feeling that you feel makes me anguished want to squeal
Forever we will be together beyond the grave
Each habit, predilection, twitch wants me to call you a f***ing b****
Forever we will be together beyond the grave
But then if I cut your throat on my own corpse I will gloat
Forever we will be together beyond the grave
Oh how I wish you I could kill but then my own blood I would spill
Forever we will be together beyond the grave....... Beyond the grave

ПО ВРЕМЕ НА ПЕСЕНТА МОЖЕМ ДА ВИДИМ ТЯЛОТО Й ЗАД НЕГО. МЪГЛЯВО. ТЯ СЕ ДВИЖИ БАВНО. ЕДНАТА Й РЪКА ДОКОСВА ДЯСНОТО УХО. ТЪРСИ ПЕРОТО. ТЯ ПРОДЪЛЖАВА БАВНО, ИЗЛИЗАЙКИ ОТ МЪГЛАТА.

ТЯ:
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...

ТЯЛОТО МУ ОСТАВА БЕЗ СИЛИ. ТОЙ СПИРА ДА ПЕЕ. БАВНО ТЯ ВЗИМА КИТАРАТА ОТ ПРЪСТИТЕ МУ И Я ПОДАВА НА КУТИЯТА. ОНАЗИ СЪЩАТА РЪКА ВЗИМА КИТАРАТА. ПРЪСТИТЕ МУ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА СЕ ДВИЖАТ ЗА ИЗВЕСТНИ ВРЕМЕ, СЯКАШ КИТАРАТА Е ВСЕ ОЩЕ ТАМ. ТЯ БЯВНО ВЗИМА ЕДНА ОТ КОФИТЕ И ЗАПОЧВА ДА ГО ПОКРИВА С ПЯСЪК. РЪЦЕТЕ МУ ПАДАТ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА ТЯЛОТО. МУЗИКАТА ЗАПОЧВА ОТНОВО.

МУЗИКА

Tiger LiLlies "Forever together"

ПЯСЪКЪТ ПАДА. КОГАТО ПОСЛЕДНАТА ПЕСЪЧИНКА СЕ ИЗГУБИ ВЪРХУ ТЯЛОТО ТЯ СИ ТРЪГВА. В СЪЩИЯ МЪГЛИВ КОРИДОР. ТОЙ ОСТАВА САМ В ЧЕРНАТА КУТИЯ.

ФИНАЛ 1
КАМЕРАТА СЕ ДОБЛИЖАВА ДО ЛИЦЕТО МУ. УСТНИТЕ МУ. РАЗФОКУСИРА ГИ.

ТОЙ:
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...


ФИНАЛ 2

ОБЩ ПЛАН НА МЪЖКОТО ТЯЛО, КОЕТО СЕДИ НА СТОЛА В СРЕДАТА НА ЧЕРНАТА КУТИЯ. КАРТИНАТА МИНАВА В НЕГАТИВ. КУТИЯТА Е ВЕЧЕ БЯЛА. ВАРИО КЪМ УСТНИТЕ МУ. РАЗФОКУСИРАНЕ.

ТОЙ:
Шшш... Шшш... Шшш...
Шшш... Шшш... Шшш...


КРАЙ


понеделник, 20 юни 2016 г.

Всичко онова, което имах да кажа за театъра, любовта и великото приятелство. УДАВИХ.
Удуших в чаша бира. Редакция: задуших в чаша бира. Наложи се да си налея втора чаша, докато търпеливо чакам да ме чукаш, за да забравя. Редакция: докато търпеливо чакам да ме чукаш. Изречението проdължава: преди поредната фотосесия да ме запази. Редакция: да ме унифицира. Изтривам текст. Остава: докато чакам да ме чукаш. Изстивам.



вторник, 7 юни 2016 г.

да нарисувам ако можех
щях
ръцете му в молитва
около меденото тяло
в си бемол


а който от нас оставиш да умре,

остави го да умре като вярващ   

неделя, 5 юни 2016 г.

Пътници

Има една история, която разказвам малко преди да забравя. Само когато паметта ми не се меша толкова в наратива мога да я нарисувам. Един ден тази история ще си тръгне, точно в деня преди да реша да я измисля наново. Но в нея вече няма да има нищо истинско.


Беше отдавна, когато пътувах в рейс без прозорци. В него вятърът влизаше с миризмата на прашния път, на мръсотия и леш. Автобусът беше пълен с млади хора с матова кожа и тъмни очи. Устите им пееха песен за любовта призори, когато само морето следеше влюбените да не извършат някой грях, преди да са се врекли пред Бога, а на мъртъвците да им се направи гусюл, да се завият в кефин, да им се кланят дженазе и да се погребат. В рейс като този се пътува с дълбока тегоба или глад за живот. Или и двете. Между всичките пътници има само един, чиято кожа е бяла, косите жълти, а очите сини, сини като небето. И ако всеки друг би имал привилегията да остане сам, да се скрие, то той пред всички носи своя товар с изправена глава и ръце, легнали спокойно в скута. По широкия свят странстват хора, които никога не са загубили близък, които никога не са чули по свой адрес лоша дума, никога не са живели в недоимък, но всякога са отдавали на роднината правото му, и на нуждаещия се, и на пътника. Тези хора в душата си събират мъката на целия свят - за смъртта в бедност и война, за насилваните деца и жени, за загубили семействата си мъже. И я превръщат в мелодия. Но не в сластната песен на матовата кожа и хашиша, а в печалната жалейка нa тромпета. Рядко се случва в живота си да срещнеш такъв човек, а случи ли се, ще ти се случи да се влюбиш. Да се влюбиш в мръсотията на всяка африканска болница, в първичността на всяка черна уличница, в керамиката на джамиите, в матето, в книгите на Камю и на Кафка, и във филмите на Антониони. Влюбена ще изкачиш етажите на всяко общежитие и ще оставиш: на първия – обувките и ключовете; на втория – чорапите и ластика за плитката; на третия – роклята и недоверието; а на четвъртия – гола ще танцуваш чак до мръкване. Без да следваш онова, което знаеш.


Беше отдавна, когато пътувах в рейс без прозорци. А когато рейсът спря, останаха ми само четири черно-бели снимки и една мелодия. За слуха, и зрението, и сърцето. Четири черно-бели снимки, които разделят страниците на нашата книга. С това лице, което толкова ме опиянява със своя живот и своя протест. И в изкуство на простичкия бял цвят изплува една представа, за това какво би могло да бъде, за да ме подсети, че вече е. Така, както в снега почти се е слял жасмина.   

петък, 20 май 2016 г.






Искам да се събудя в 4 посред нощ. И да пиша, да пиша и да плача, да плача, докато не заспя
отново. Да изпиша страховете си, тайните. Да опозная всичките свои думи и букви. И да заспя отново. Но нощите ми въобще не са така поетични. Отивам в тоалетната, за да се изпикая между три и четири сутринта. И когато не мога да заспя мастурбирам. После заспивам. Останалото е мълчание.

вторник, 12 април 2016 г.

Молитва

Снимка: Йоан Сугарев; "Хамлет или три момчета и едно момиче", Тунис 2013

Искам да те видя някъде в този безумен свят на убийства и любов, в който парите са двигател на няколкото или повечето живи мъртви. А аз живея все така на високи обороти, без пари в пълно удоволствие, пътувам из Европа и света, и метафизиката, и театъра, и книгата, и дори и фотографията. Искам да те видя, да те вдишам, да се смеем, да пием, да говорим, може би и да се любим, без това да бъде задължително. А само ако е по изгрев слънце, в неделя. По време на литургия. Амин.

сряда, 2 март 2016 г.

04:00

Какво би ме държало будна в ранната утрин ако не моята собствена болест? Да вечерям късно, да прелюбодействам, понякога да пия и да сънувам всичките си кошмари наяве. Тези срещи денем, които не ми дават мира, силно напомнят за лошо представление. Нарочни. Посредствени. Бездетни. А колко повече ме е страх от безплодие в общуването, отколкото от това да не мога да доя гърдите си...  

Знам, че трябва да ти напиша нещо,
но не мога.

всичките ми думи си заключил
в птичи череп
черепът си скрил
през девет планини в десета
на дърво
високо-сраснато с небето
в гнездо
същински облак тъмен
скелет подир скелет
в коренищата му черни
черна вие се змия
в короната орел...

...но препариран. Искам да ти пиша но не мога.

песента ти ми е непозната
като песен птича
чужда
врабча песен
или лебед, жерав, чучулига
а аз човек съм
само


четвъртък, 18 февруари 2016 г.

Снимка: Николети Николова

преместих се с кучето и котката 
сега сме четирима
аз, кучето, котката и Хайме-то

красива е тази игра на семейство
макар и да се губиш
да не ти се пише повече
а да ти се люби

денонощно

след играта на семейство
следва играта на родители
и после играта на смърт

освен ако смъртта не ни намери по-рано 

вторник, 9 февруари 2016 г.

Una mujer o un hombre

Hace dos dias comprendi que soy una mujer. Para mi es muy extraño porque en mi lengua “una
mujer” suena como “edin muj” que indica “un hombre”. Ahora en la lengua española comencé a imaginarme que soy un hombre. Un hombre con los ojos marrones y cabello corto. Por eso cada mañana afeito mi barba. Esto es un ejemplo de como la lengua puede cambiar la persona.


четвъртък, 4 февруари 2016 г.

става ми тясно да живея в тази стая
в която не ме обзема никакъв гняв
в която на всяка нужда имам отговор
а всеки стон е приглушен със светлина
все по-светло и по-празно
като смърт

понеделник, 18 януари 2016 г.

Дори и нарисувана

Нямаше нужда. Не ми е студено. Празно е. Рисувам столовете, масата, хората. После ги обличам и им говоря. Теб ще те сложа на леглото, там ти е мястото. Краката ти ще вържа с въжета, ръцете ти ще оставя да имаш избор. Дори и нарисувана. Нали някой ще те види, ще те съжали и ще се опита да те открадне. После отново ще трябва да те търся. Или да те нарисувам. Отново. Очите ти няма да се виждат, те са за мен. Косата ти ще вържа, да не се разпилее. Гърдите ти ще изтрия. Бъди ми сюрреалистична. Плачи ми с листата си. Гола ще те съблека ако си облечена. Да замръзнеш, да си вечна. И ще те счупя. 

вторник, 12 януари 2016 г.

Изповед

Държа се с теб по начин, на който реагираш, щях да се държа доста по-приятно, но ти не реагираш в този диапазон.Ти реагираш само на крайни състояния. Без значение какво твърдиш вербално, поведението ти е с друг характер. Не е лесно да носиш магия със себе си, това има понякога скъпа цена която плащаш. Да страх ме е, винаги ме е било страх. Затова избрах теб, ти не знаеш какво е това страх. Но нямаш отговорност. Моите разбирания за създаване и за рушене са различни. Тези разговори съм казал, че искам да ги водим голи в леглото докато си полята с восък и мастило докато аз те снимам. А не да си стоя в тъпия офис и да слушам разговорите на секретарката. В теб има несигурност, много, много дълбоко, нерешителност, паралелност. Когато я видях разбрах многo. На теб всичко ти се изплъзва. На сцената си чудовище, в живота си глухарче, на където те отвее вятърът. Това сигурно е първият път в живота ти, в който не взе емоционално решение, а логично. Така направи, че в момента всичко се завърши, рестартира, затвори, завърши, лупна се. Аз не мога да се върна повече при теб, сладката, ти прие всичко което ти причиних и се примири. Това ме обезоръжи. Нямам какво повече да ти направя. Нямам какво повече да ти дам. Или да ти взема. Искам да прекарам живота си с теб. 
Дъждът вали и натиска клавишите.

неделя, 10 януари 2016 г.

Пасивният агресор

Ако една природа презира произхода си, тя не може да се побере в себе си. Жена, която отчеква и откършва създалата я мъзга върви по стъпките на смъртта. Мъжка доблест? Да бе…


Поиска да си играем на семейство. Първата седмица ме помоли да му напиша разказ. Не му хареса достатъчно и ми отряза косата. Гледах отражението си в огледалото, когато получих първия шамар, точно зад врата. На втората седмица ме запозна с родителите си или това, което е останало от тях. Не исках да се чукаме в дома им, с което бях наказана с кроше в лявото слепоочие.  През третата седмица ме галеше и милваше и аз си тръгнах. Когато се върна ми шепнеше чужди имена и изтръгваше ноктите ми. След всяка среща му споделях по една тайна. Когато му казах, че повече няма да играя ги събра всичките и ми написа разказ. Не ми хареса. Затова ме върза и извади утробата ми. Повече да не мога да пиша. 

сряда, 6 януари 2016 г.

миг си ми
миг на случване
в задкулисието
в будоарите
в градините на сънищата

музеен експонат са спомените
затворили сме мечтите в епруветки

миг си
миг заключен

вторник, 5 януари 2016 г.

Зимни въжделения


Студено е. Мога да го усетя в крайниците, пръстите на ръцете и краката започват да губят чувствителност. И този път е от времето. Със сигурност. Ако беше от спомените щеше да пълзи извътре. Чорапогащникът под панталоните не помага. Температурата навън е по минус десетобалната система. Тя теоретично не съществува, но бихме могли да я въведем, когато приемаме стоически януфевруарското време. Поносимо е. Нали носът ми все още е сух, а гърлото високомерно произнася думите без дрезгавост и кашлица. А поносимото би могло да се приеме като идилично. Тук се намесват мечтите, които за разлика от спомените, стоплят. Но вътрешното, ръцете са си все така студени като  краката. Внимателно обмислям последната мечта – да си купим четири-сезонна палатка и зимни чували. Не ми стига студът в апартамента, а искам да замръзнем в планината. Но ще замръзнем двамата. И кучето ще повлечем със себе си. Нали е най-добрият приятел на човека. Ето това е романтика. Котаракът ще остане замръзнал от глад в празния апартамент, нали така се е привързал към него. За него после ще напишат роман, а тялото му ще препарират и изложат в някоя градска галерия за съвременно изкуство. Нашите тела ще изядат гладни вълци. Палатката ще остане в планината. Пред нея ще забием испанското знаме „Вива ла револусион“. Обмислям още веднъж така заскрежената картинка. И вместо да ти я подаря в няколко думи на листа написвам „След 3 месеца съжителство, не е ли време да си купим рибка?“.