Пасивният агресор

Ако една природа презира произхода си, тя не може да се побере в себе си. Жена, която отчеква и откършва създалата я мъзга върви по стъпките на смъртта. Мъжка доблест? Да бе…

Поиска да си играем на семейство. Първата седмица ме помоли да му напиша разказ. Не му хареса достатъчно и ми отряза косата. Гледах отражението си в огледалото, когато получих първия шамар, точно зад врата. На втората седмица ме запозна с родителите си или това, което е останало от тях. Не исках да се чукаме в дома им, с което бях наказана с кроше в лявото слепоочие. През третата седмица ме галеше и милваше и аз си тръгнах. Когато се върна ми шепнеше чужди имена и изтръгваше ноктите ми. След всяка среща му споделях по една тайна. Когато му казах, че повече няма да играя ги събра всичките и ми написа разказ. Не ми хареса. Затова ме върза и извади утробата ми. Повече да не мога да пиша.

Коментари

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност. Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо. Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...

Прочетете още

няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете, не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма

Прочетете още

свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо

Прочетете още

Парадокс на добрите намерения

Търсене в този блог