сряда, 12 ноември 2014 г.


Понякога позволявам на някой много дебел човек да седне на пейката до мен. И когато пейката се счупи се извинявам от неудобство. Той сам не е могъл да прецени точно колко здрава е моята пейка.

Невъзможности

Изпуснах момента да стана поетеса. Наивност, искреност и вяра не ми достигат. Малко наивност, за да случвам срещите си като единствени. Малко искреност, за да ви пускам с взлом във вътрешното ми. И вяра, затова, че перото ми не блудства по листите, а ги люби и те зачеват.

А още нямам свят, за да бъда разказвачка. Нямам какво толкова да ви кажа в сто страници. И две ми се струват много. Във взаимодействията между думите виждам паузите и тази повтаряемост, безскрайна повтаряемост на словосъчетанията. Липсват ми възможности, а открия ли ги, вече отдавна съм изгубила смисъла им. Безинтересни са ми думите. Безинтересна съм си "сама на себе си".

Една вечер отворих боите, за да запечатам едни очи, такива каквито исках да ги помня. Не станах художник. Очите си тръгнаха преди да успея да ги нарисувам.

петък, 7 ноември 2014 г.

Режисьорът - ГЛАВА ОСМА


В ляво от черната врата го кани бледо-синята светлина на открехнатото помещение. Плъзва се покрай светлината и застива в дъх. На не повече от крачка разстояние древна сянка се е надвесила над дъбовата маса, върху която са разстлани пергаменти. Николай Георгиев мести ръцете си по дъба, събира лабиринти и сегиз-тогиз изписва нови коридори из вече начертаните полета. Кендрисос. Древният град, вградил в себе си слънцето и луната. Острие, накрайник, жило, но и страст, желание, убождане, ужилване, мъчение. В средата на най-големия пергамент стои кръст върху който е изписано името на Аполон Кендрисийски.

Аполон. Да, Аполон. Или такава беше душата ми нявга. Кръст в средата на Кендрисос. И моето име. А около кръста гробище с надписи. Ива, Вия, Роми, Валерия, Джони, Георги, Кали, Криси, Теди... десетки имена, заровени живи из жълтите пергаменти. Заклинанието на древните за вечен живот.

Георгиев заобикаля дъбовата маса. Бледо-синята светлина се отмества и зад сянката на режисьора светва олтар, горящ от стотици свещи, а в средата на олтара икона на Мария. Очите й светят със светлината на свещите. Очите на Георгиев със светлината на една вътрешна факла.

Жертвоприношение. Нашата кръв, за вечен живот. Не би могъл... душа древна колкото неговата, но по детски наивна. Как е могъл? Сойките отново се завихрят в главата му. Убийство. Изходът отново е убийство. Все по-трудно различава гласа от ръмженето ...

Дъхът му се връща и тялото му се отласква далеч от светещия отвор. За миг притегля спокойствието си, отваря и вторите врати и навлиза в тъмнините на театър-лаборатория.





четвъртък, 6 ноември 2014 г.

Христос - ГЛАВА СЕДМА


На стълбите пред големите черни врати седи момиче. Ива. Или напомня на нея. В очите й се четат молитви за целия свят. А устните й бродят като пилигрими върху филтъра на една цигара. Струва й се, че седи тук от години. Сама. Призвана да отваря вратите на голямата черна кутия. Спира пътниците и ги разпитва. Понякога ги съжалява. Вижда лица и очи, кафяви и сини, умислени и търсещи, безупречни и бездиханни. И всичките те отпечатват молитвите си. А тя ги събира и ги полива.

Ива седи като Сфинкса, загледана там, където очаква да се появи пътник и чака. Но този който идва не е гост.  Сепва се от последния лъч, който изчезва внезапно зад силуета на чакания. Лицето му е широко, но трудно побира натежалите клепачи и сините дъна под тях.

- Коя си?
- Не знаеш ли ти, коя съм. Не познаваш ли душата ми?
 - Нима аз някога съм проявил душата си пред тебе, за да ме познаеш?
- Каквото си търсил при мене, това съм ти давала. И аз така те познавах : като едно животно, гладно и жадно, което идва да насити за миг глада и жаждата си, за да заспи наново.

Светлината изчезва. Лицето на пътника образува хиляди малки лица. С очи на сойка, язовец и костенурка, със звук на врана, мечка и присмехулник. Сянката на Ива се стопява и тя остава сама в очите му. Съзнанието й си тръгва, а устата й започват да мълвят молитвите на хората. Молитви за здраве, молитви за дъжд, за любов, за беритба. Те танцуват в музиката, която сами създават. Животните, приласкани от езическата песен, притихват. Ива се свива на стълбите и остава там, докато пътникът спокойно я заобикаля и влиза.

вторник, 4 ноември 2014 г.

Актьорът-принц - ГЛАВА ШЕСТА


 
Офелия, коя беше Офелия. Не знаеше дали всичко се обърка тук в Дания. Или беше Франция, може би Полша. Едната искаше да убие, а другата да я люби. Със сигурност. Но коя от двете беше Офелия. Само две ли бяха. В главата му образът беше един, но чертите му бяха някак изкривени, несъизмерни. Сякаш сглобен от различни лица, с различни души. Не можеше да каже какви са очите й, нито косите. Чертите се кривяха в главата му. Ще я убие, за по-сигурно. Така не би могъл да сбърка и после ще я люби. Не, това беше от друга пиеса. Коя беше пиесата? Принц, със сигурност той беше принц. А тази в ръцете му беше принцесата. Подяволите Офелия, да се нарича както иска. Той ще я убие и после ще я люби. Да, това беше най-сигурно.

Сянката бърза по стълбите надолу. Този път не запалва лампата. Намира свещите опипвайки стената, но след секунди замисляне ги изхвърля на земята. Взима единствено запалката. По-тихо от тихото. Някъде в дъното на коридора отеква вода. Инстинктивно се навежда и продължава напред.

Столът. Все още е тук. А защо да не е. Фрагмент от Юнеско. Пак обърка пиесата. Забравил си е ножа. Нищо ще я удуши, като Отело. Генерал? Не това е твърде съвременно, твърде политическо. Столът. Сигурен беше, че ключът е в стола. И металните му крака. Желязото се кове, докато е топло. Нажежено желязо, впило се в кървящия му мозък. Трябва да диша. Красива. В бялата си рокля, колко поетично. Може би все пак първо да я люби... звук, по дяволите какъв беше този звук.

Звук. И отново тихо и тъмно. Както в Дания, Франция или Полша. Или другаде преди Той да рече "Да бъде светлина!".

неделя, 2 ноември 2014 г.

Репетиция - ГЛАВА ПЕТА


Момичетата в кръга от светлина са 6 на брой. Весела, Вия, Ирен, Валерия, Кали и Теди. Извън кръга една срещу друга са се изправили две жени, едната от тях смътно напомня Смъртта, другата се е облякла като Живота. Шестте момичета застават шахматно, поемат дълбоко дъх и се събират в точката си на концентрация. Смъртта щраква с пръсти и момичетата правят квартов кръг, всяка около оста си. Застиват в същата точка, от която са тръгнали. Животът върви помежду им и премества ръцете им, пръстите, натиска гърбовете им, уеднаквява ги. Тук никой няма право да бъде различен. Смъртта щраква отново. Шестте замахват и развъртат кръга, падайки на колене. Животът се спуска и затваря краката на две от тях, на трета вдига главата. Смъртта щраква, шестте се преместват, Живота ги уеднаквява. Танцът продължава безмълвен в същата последователност, докато шестте не останат без дъх, седнали на пода и захлупили торсове върху коленете си. Смъртта щраква два пъти.

- С музика.

Животът застава на страната на шестте и седемте  се понасят в това безумно препускане. Бягство в търсене на Офелия. Дъхът им секва, музиката свършва. Рязко. Торсовете се прекършват. Над тях остава само тя.

- Аз съм Офелия. Момичето, което ще стане жена. Жената, която реката няма да приеме. Жената на въжето, с глава в газовата печка и сняг на устните... не ме чакайте, нито вчера, нито днес, нито утре. Играйте своя театър. Вие всички сте велики актьори.

Сценарии - ГЛАВА ЧЕТВЪРТА


Весела и Вия са разполовили дивана, който разполовява пространството "зад кулисите". Всяка държи в ръцете си сценарий, всяка страница от сценария се разполага първо на коремчетата им, после между пръстите и накрая удобно излегнала се на дивана. Диванът е черен и в хармония с мислите им. Всяка от мислите гали първо очите и после черепа. Устните им мълвят ритуално и заучават чужди думи, черепите им се пълнят с чужди послания.

- Хубава си значи грешна. Грях ли е да обичаш, Господи, така както си ни учил да обичаме тебе. Завинаги, докрай.
- Някой обичат конните надбягвания, други - играта на карти, аз - аз обичам децата. Не го правя заради тях, правя го заради себе си.
- Наказана, наказана от Боговете, да наказана, не наградена, не възнаградена, не възвисена. Родена за празник.
- Бобо е увиснал като звезда в пространството... хей Бобо, знаеш ли че... усещаш ли, че? Ще дойдат големите кривди и малките неправди...

Ритуалът излиза извън пространството на дивана и звукът - равен и плосък, започва да се стеле из въздуха, подобно на мъгла. Докато не стига до едно друго тук и сега. Тук между двете завеси седи Ирен, прегърнала колене с ръце. Влязла в своето вътре. Мислите й са бели, но думи не излизат от устните й. Звукът стига до нея и започва да гали ухото й, прониква от малката дупчица и се врязва директно в мозъка й. Очите й се пълнят със сълзи, но миглите й не трепват, не искат да загубят нито една от солените перли в очите й. Устните й постепенно оформят едно "о" и това е единственият звук, който издават, спирайки "Защо?", Защо?", Защо?", Защо?", Защо?", което се блъска между бузите й, между ушите й, между косите й и търси от къде да излезе. Тялото изнемощява и се отпуска на черната пътека. Звукът вече не се чува, защото няма уши, които да го чуят. Светлината на дежурното угасва. Над нея застава мъж, навежда се и внимателно я вдига на ръце. Той помни себе си като Джони, но това име вече не му трябва. Защото Ива я няма и то си отиде с нея. Притиска тялото на Ирен до гърдите си и тръгва в тунела между завесите, за да търси път към мазето. И към себе си.

Смъртта - ГЛАВА ТРЕТА



- Този череп е имал някога език. И е можел да говори, дори да пее. Това може би е тиквата на някой политик, който си е мислел, че може да надхитри и Бога. Или пък на някой уважаван еди кой си. Яхнал коня на още по-уважавания еди кой си, за да го свали от него. Или... или какво?

Труповете на 12 от актьорите на театър-лаборатория се свиват в люлките си. Спазми се прокрадват по бездиханните им тела. Между тях се движи жена с коси, посипани по раменете и поли, посипани по пода. Движи се като котка. Дебне ги. Труповете се обръщат, а ръцете им надвисват над дюшемето. В следващия миг се изправят, но очите им не помръдват под схлупените глави. Единствено торсовете им се надигат и цялата група от трупове сякаш увисва във въздуха. Жената махва с ръка и труповете политат наляво. Махва отново и те отстъпват назад. Не могат да загубят живота си, но ги е страх да не загубят смъртта си. Телата като по команда тръгват към изхода. Изведнъж обаче спират. Отново окачени с въжета на тавана. Мигът свършва и те се втурват през тесния отвор в задната част на завесата. Последно от там излиза тялото на Ива, но косите й вече не са закачливо пуснати над врата, а здраво стегнати в рибена кост над оголения й череп.

На сцената остава Смъртта. Почти сама. Но дори в нея започва да живее страх и желание за бягство. Светлината, която до този момент я гледа право в очите започва да отстъпва изпод сянката на мъж. И сянката я захлупва. Смъррта и до сега не беше от приказливите, но от устата и вече не се отрони и дума.

Случване - ГЛАВА ВТОРА


В средата на сцената на театър-лаборатория седи един стол. Над него свети прожектор, остатъчната светлина от прожектора леко гали лицата на седящите срещу стола. Съсредоточени лица. Блуждаещи лица. Измежду тях някои са спокойни, едно или две спящи, но повечето втренчени в тази точка, която столът хипнотизира в центъра на пространството. С гръб към стола седи само той. Директорът на театър-лаборатория - Николай Георгиев. Но очите му макар и синеещи срещу стоящите срещу него лица, също са вперени в стола. С гръб, но в стола.

- Кой ще опита?

Тишината от коридорите на мазето се прокрадва и обсебва цялата зала. Хамлет би завидял за тази тишина, за това мълчание. Едно от момичетата, което седи леко встрани става и тръгва към стола. Сяда. Спокойна. Волевата и брадичка леко потрепва. Дясната й ръка се обръща с дланта на горе, а устните й започват да се движат. Първо бавно.

- Два гълъба. Единият мисли, че е другият. А другият. Единият.

И все по-бързо.

- Два гълъба. Единият мисли, че е другият. А другият. Единият. Повръща ми се от гълъби... Повръщам гълъби...

И по бързо.

- Повръщам гълъби. Повръщам гълъби. Повръщам...

Когато стига до своята кулминационна точка. Тя се изправя. Ръката й се захлупва към тялото, а устата и се отваря в разкривена гримаса. Държи енергиите на групата още няколко секунди. Става и отива на мястото си.

- Трябва да търсиш финал. В това няма финал. Има случване, но то не води до никъде ако не го развиеш. Добре, стига толкова за днес. С какво продължаваме? - Очите на Георгиев се отпускат, сякаш сам е станал от стола в средата на сцената. Блуждаещо-спящата маса срещу него се размърдва.

- Половин час почивка и репетиция на Хамлет.

Светлината от прожектора се размножава в десетките малки светлини от дежурното и силуетите около сцената добиват по-ясни контури. Започват да пъплят като мравки наляво и надясно и скоро единствено директорът на театър-лаборатория остава да хвърля сянката си върху сцената.

Среща в мазето - ГЛАВА ПЪРВА

 
Звук от стъпки бърза надолу по стълбите. Слизащите са двама. Може би двайсет годишни. Тя носи в ръката си двулитрова бутилка с бира, а той носи косите й в своята. Държи ги точно там където се разпускат в основата на шията й. В дъното на стълбите става тъмно, но само за миг. В следващия момент са в средата на едно помещение. Около тях столове, а над тях светлина. Прилича на сцена в някой клуб в мазетата на София. Сцена е, но не в клуб. В театъра е.

- Имаш ли запалка? - тя спира за миг и хвърля кафевите си очи в неговите.

- Сега ли ще пушиш?

- Ще пушим после, но в тунела няма светлина. Исках да взема свещи. - тя се пресяга към една от тухлените стени на пространството и вади три свещи от една липсваща тухла. Той пребърква джобовете си.

- Намерих я. Да вървим.

Тя внимателно пали една от свещите, другите две пъха в джоба си. Взима бутилката с бира, оставила преди малко на пода и започва да си проправя път измежду столовете. Той я следва. Тунелът, който предполагат стои пред тях, прилича на черна дупка, която започва там където свършват пламъците на свеща. И колкото по-навътре влизат, толкова по-плътно ги прегръща дупката.

- Ива, много е ниско тук.

- Наведи се.

- Краката ми влизат в нещо.

- Това е вода от тръбите.

- Още много ли има.

- Джони, ако искаш да се върнеш сега е моментът.

- Знаеш, че не искам. Чакай. не ми бягай.

Пламъците започват да танцуват по-бързо, все по-волни напред в тунела. Ива се затичва и рязко спира. Двамата си поемат дъх, а в тишината се чува капеща вода. Светлината от свещта се събира в кръг и в средата на кръга се фокусира дървен стол.

- Стигнахме.

- Тук ли?

- Да, тук. Затвори си очите.

- Сякаш не е достатъчно тъмно.

- Затвори ги.

- Добре. Какво правиш?

Пръстите и започват да танцуват измежду китките му и успява да го върже за секунди. Остават така - той вързан за стола, а тя седяща в него. Между целувките и дъха им се чува капещата вода. И скърцане. От тръбите.

- В тъмното на тъмното. Искам те. Не моля те. Целувай ме още. Ива...

Пламъкът на свеща загасва. И изведнъж става тъмно. Тъмното на тъмното.

- Ива, пусни ме искам и аз да те докосвам. Ива, моля те. Къде си? Ива? Ивааааааааааааааа?!!!!

Тишина. Най-тихото на тишината. И капки от стичащата се по тръбите вода.