Пропускане към основното съдържание

Сценарии - ГЛАВА ЧЕТВЪРТА


Весела и Вия са разполовили дивана, който разполовява пространството "зад кулисите". Всяка държи в ръцете си сценарий, всяка страница от сценария се разполага първо на коремчетата им, после между пръстите и накрая удобно излегнала се на дивана. Диванът е черен и в хармония с мислите им. Всяка от мислите гали първо очите и после черепа. Устните им мълвят ритуално и заучават чужди думи, черепите им се пълнят с чужди послания.

- Хубава си значи грешна. Грях ли е да обичаш, Господи, така както си ни учил да обичаме тебе. Завинаги, докрай.
- Някой обичат конните надбягвания, други - играта на карти, аз - аз обичам децата. Не го правя заради тях, правя го заради себе си.
- Наказана, наказана от Боговете, да наказана, не наградена, не възнаградена, не възвисена. Родена за празник.
- Бобо е увиснал като звезда в пространството... хей Бобо, знаеш ли че... усещаш ли, че? Ще дойдат големите кривди и малките неправди...

Ритуалът излиза извън пространството на дивана и звукът - равен и плосък, започва да се стеле из въздуха, подобно на мъгла. Докато не стига до едно друго тук и сега. Тук между двете завеси седи Ирен, прегърнала колене с ръце. Влязла в своето вътре. Мислите й са бели, но думи не излизат от устните й. Звукът стига до нея и започва да гали ухото й, прониква от малката дупчица и се врязва директно в мозъка й. Очите й се пълнят със сълзи, но миглите й не трепват, не искат да загубят нито една от солените перли в очите й. Устните й постепенно оформят едно "о" и това е единственият звук, който издават, спирайки "Защо?", Защо?", Защо?", Защо?", Защо?", което се блъска между бузите й, между ушите й, между косите й и търси от къде да излезе. Тялото изнемощява и се отпуска на черната пътека. Звукът вече не се чува, защото няма уши, които да го чуят. Светлината на дежурното угасва. Над нея застава мъж, навежда се и внимателно я вдига на ръце. Той помни себе си като Джони, но това име вече не му трябва. Защото Ива я няма и то си отиде с нея. Притиска тялото на Ирен до гърдите си и тръгва в тунела между завесите, за да търси път към мазето. И към себе си.

Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo
3 коментара
Прочетете още

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О
Публикуване на коментар
Прочетете още

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести
Публикуване на коментар
Прочетете още