Пропускане към основното съдържание

Среща в мазето - ГЛАВА ПЪРВА

 
Звук от стъпки бърза надолу по стълбите. Слизащите са двама. Може би двайсет годишни. Тя носи в ръката си двулитрова бутилка с бира, а той носи косите й в своята. Държи ги точно там където се разпускат в основата на шията й. В дъното на стълбите става тъмно, но само за миг. В следващия момент са в средата на едно помещение. Около тях столове, а над тях светлина. Прилича на сцена в някой клуб в мазетата на София. Сцена е, но не в клуб. В театъра е.

- Имаш ли запалка? - тя спира за миг и хвърля кафевите си очи в неговите.

- Сега ли ще пушиш?

- Ще пушим после, но в тунела няма светлина. Исках да взема свещи. - тя се пресяга към една от тухлените стени на пространството и вади три свещи от една липсваща тухла. Той пребърква джобовете си.

- Намерих я. Да вървим.

Тя внимателно пали една от свещите, другите две пъха в джоба си. Взима бутилката с бира, оставила преди малко на пода и започва да си проправя път измежду столовете. Той я следва. Тунелът, който предполагат стои пред тях, прилича на черна дупка, която започва там където свършват пламъците на свеща. И колкото по-навътре влизат, толкова по-плътно ги прегръща дупката.

- Ива, много е ниско тук.

- Наведи се.

- Краката ми влизат в нещо.

- Това е вода от тръбите.

- Още много ли има.

- Джони, ако искаш да се върнеш сега е моментът.

- Знаеш, че не искам. Чакай. не ми бягай.

Пламъците започват да танцуват по-бързо, все по-волни напред в тунела. Ива се затичва и рязко спира. Двамата си поемат дъх, а в тишината се чува капеща вода. Светлината от свещта се събира в кръг и в средата на кръга се фокусира дървен стол.

- Стигнахме.

- Тук ли?

- Да, тук. Затвори си очите.

- Сякаш не е достатъчно тъмно.

- Затвори ги.

- Добре. Какво правиш?

Пръстите и започват да танцуват измежду китките му и успява да го върже за секунди. Остават така - той вързан за стола, а тя седяща в него. Между целувките и дъха им се чува капещата вода. И скърцане. От тръбите.

- В тъмното на тъмното. Искам те. Не моля те. Целувай ме още. Ива...

Пламъкът на свеща загасва. И изведнъж става тъмно. Тъмното на тъмното.

- Ива, пусни ме искам и аз да те докосвам. Ива, моля те. Къде си? Ива? Ивааааааааааааааа?!!!!

Тишина. Най-тихото на тишината. И капки от стичащата се по тръбите вода.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести