Пропускане към основното съдържание

Случване - ГЛАВА ВТОРА


В средата на сцената на театър-лаборатория седи един стол. Над него свети прожектор, остатъчната светлина от прожектора леко гали лицата на седящите срещу стола. Съсредоточени лица. Блуждаещи лица. Измежду тях някои са спокойни, едно или две спящи, но повечето втренчени в тази точка, която столът хипнотизира в центъра на пространството. С гръб към стола седи само той. Директорът на театър-лаборатория - Николай Георгиев. Но очите му макар и синеещи срещу стоящите срещу него лица, също са вперени в стола. С гръб, но в стола.

- Кой ще опита?

Тишината от коридорите на мазето се прокрадва и обсебва цялата зала. Хамлет би завидял за тази тишина, за това мълчание. Едно от момичетата, което седи леко встрани става и тръгва към стола. Сяда. Спокойна. Волевата и брадичка леко потрепва. Дясната й ръка се обръща с дланта на горе, а устните й започват да се движат. Първо бавно.

- Два гълъба. Единият мисли, че е другият. А другият. Единият.

И все по-бързо.

- Два гълъба. Единият мисли, че е другият. А другият. Единият. Повръща ми се от гълъби... Повръщам гълъби...

И по бързо.

- Повръщам гълъби. Повръщам гълъби. Повръщам...

Когато стига до своята кулминационна точка. Тя се изправя. Ръката й се захлупва към тялото, а устата и се отваря в разкривена гримаса. Държи енергиите на групата още няколко секунди. Става и отива на мястото си.

- Трябва да търсиш финал. В това няма финал. Има случване, но то не води до никъде ако не го развиеш. Добре, стига толкова за днес. С какво продължаваме? - Очите на Георгиев се отпускат, сякаш сам е станал от стола в средата на сцената. Блуждаещо-спящата маса срещу него се размърдва.

- Половин час почивка и репетиция на Хамлет.

Светлината от прожектора се размножава в десетките малки светлини от дежурното и силуетите около сцената добиват по-ясни контури. Започват да пъплят като мравки наляво и надясно и скоро единствено директорът на театър-лаборатория остава да хвърля сянката си върху сцената.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести