Пропускане към основното съдържание

Пътници

Има една история, която разказвам малко преди да забравя. Само когато паметта ми не се меша толкова в наратива мога да я нарисувам. Един ден тази история ще си тръгне, точно в деня преди да реша да я измисля наново. Но в нея вече няма да има нищо истинско.


Беше отдавна, когато пътувах в рейс без прозорци. В него вятърът влизаше с миризмата на прашния път, на мръсотия и леш. Автобусът беше пълен с млади хора с матова кожа и тъмни очи. Устите им пееха песен за любовта призори, когато само морето следеше влюбените да не извършат някой грях, преди да са се врекли пред Бога, а на мъртъвците да им се направи гусюл, да се завият в кефин, да им се кланят дженазе и да се погребат. В рейс като този се пътува с дълбока тегоба или глад за живот. Или и двете. Между всичките пътници има само един, чиято кожа е бяла, косите жълти, а очите сини, сини като небето. И ако всеки друг би имал привилегията да остане сам, да се скрие, то той пред всички носи своя товар с изправена глава и ръце, легнали спокойно в скута. По широкия свят странстват хора, които никога не са загубили близък, които никога не са чули по свой адрес лоша дума, никога не са живели в недоимък, но всякога са отдавали на роднината правото му, и на нуждаещия се, и на пътника. Тези хора в душата си събират мъката на целия свят - за смъртта в бедност и война, за насилваните деца и жени, за загубили семействата си мъже. И я превръщат в мелодия. Но не в сластната песен на матовата кожа и хашиша, а в печалната жалейка нa тромпета. Рядко се случва в живота си да срещнеш такъв човек, а случи ли се, ще ти се случи да се влюбиш. Да се влюбиш в мръсотията на всяка африканска болница, в първичността на всяка черна уличница, в керамиката на джамиите, в матето, в книгите на Камю и на Кафка, и във филмите на Антониони. Влюбена ще изкачиш етажите на всяко общежитие и ще оставиш: на първия – обувките и ключовете; на втория – чорапите и ластика за плитката; на третия – роклята и недоверието; а на четвъртия – гола ще танцуваш чак до мръкване. Без да следваш онова, което знаеш.


Беше отдавна, когато пътувах в рейс без прозорци. А когато рейсът спря, останаха ми само четири черно-бели снимки и една мелодия. За слуха, и зрението, и сърцето. Четири черно-бели снимки, които разделят страниците на нашата книга. С това лице, което толкова ме опиянява със своя живот и своя протест. И в изкуство на простичкия бял цвят изплува една представа, за това какво би могло да бъде, за да ме подсети, че вече е. Така, както в снега почти се е слял жасмина.   

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести