Пропускане към основното съдържание

Wonderland

Мy muchness Аlice,

Днес е слънчево. Сещам се за едно слънчево лято, когато бях малък. Пратиха ме на детски лагер в Обзор. Стара порутена станция, общи спални и таратор без кисело мляко - всеки ден. Големите ходеха да пушат и да се целуват зад сградата, а ние - малките, ги гледахме и мечтаехме за дните, когато и ние ще порастнем. Мечти, които щеш - не щеш, щяха да се сбъднат. Но кой знаеше тогава? По-добре да бях мечтал да стана космонавт! Защото не е ли вярно това, че мечтите трябва да са нещо трудно достижимо и даже почти непоносимо, за да бъдат истински?!

Какво ли ще излезе на екрана ако сложиш "мечти" в Google? Куп определения? Или пък да направим нов website за мечтатели. Всеки ще вписва мечтите си в него и той ще ги групира и всеки ще може да се среща с хора с подобни мечти. И ще си говорим колко ще е "готино" ако се сбъднат те някой ден. Вместо да скочим и да ги търсим наистина! Ама и аз съм един търсач, а? :) И дали трябва да спрем да ги търсим като намерим нещо? Някое съкровище. Ти ме намери, но аз твоята мечта ли съм? И сега брои ли се, че и аз съм намерил мечтата на мечтите си? Ако са те намерили това означава ли, че трябва да се отпишеш от онзи website? Някъде пише ли по-подробно - как да живеем мечтите си, за да не ги убием? Защото като малък мечтаех да имам Lego. И сега ако си купя ще убия мечтата си? Или тази вече е стара и не се брои? Ама те пък сега и срок на годност ли имат? Ще направя и един folder в website за "стари мечти".

Старчески дом за мечти "Тихият бряг". Слагаш ги в бутилка и ги хвърляш в океана. Те знаят как да намерят пътя до заветния бряг.

Май се отплеснах доста? Всъщност нямах идея за какво да пиша. Противоречиво на зодията ми. Ами сега, те ли трябва да пренапишат зодиакалните особености или аз да се нагодя към тях? Сигурно аз трябва да направя нещо понеже ще е по-лесно да се пренаредя само аз, а не да пренареждам според моите прищевки.

Трябваше да си направя план. Сега вече съвсем се обърках. Исках да напиша любовно писмо. Като онази книга, която слушах да ми четеш. Естествено не помня и дума. Останал е само споменът за равния ти глас. Устните ти се движат, той излиза и гъделичка слуха ми. Като някоя джаз импровизация - съвършен и непредсказуем. Защото тук-там, между думите, се прокрадват капчици звънлив смях и ме карат да се усмихна и аз. Усещам как преживяваш всяка дума заедно с писателя. Вълнуваш се. Дали това е била една от мечтите му (писателските). И дали когато четеш моите думи мечтаеш да видиш усмихващите ти се мои очи, да се сгушиш в тях и да потънеш в прегръдката им. Надявам се! Защото аз сега това жадувам.

Пъхам душата си в този лист от тетрадката (нямаха с тесни и широки редове в книжарницата). А него пъхам в кутията, заедно с г-н Пенисчийски и г-жа Анална. Какви странни събеседници ще са те по време на пътуването. Дано да не се сбият с душата ми защото 2:1 не е равностоен двубой. Ще пъхна и едно любовно заклинание за всеки случай.

*Обичам те*и се завърти три пъти наляво! Целувки!

Mad Hatter

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести