Честно в очи

Избягвам да пиша от онези есета в учебниците по английски, които се опитват да те накарат да обмислиш конкретен философски проблем, да си избереш теза и анти-теза, да дадеш достатъчно доказателства в подкрепа и на двете и тактично и незабележимо да прокараш възгледите си. Не го правя по две основни причини - първата разбира се е защото имам претенцията, че един ден ще напиша нещо наистина съществено и стойностно, многопластово, в издържана стилистика, което ще кара хората да го препрочитат отново и отново и за да стигна до този ден, трябва да се упражнявам и да пиша несъвършени объркани текстове, които с течение на времето да започнат да се превръщат в шедьоври (моля - обърнете внимание на тънката самоирония). Втората причина е следствие на твърдото ми убеждение, че не съществува черно и бяло във философията. Всяко едно твърдение може да се аргументира също толкова добре, колкото и неговото противоположно. Да търсим отговорите, задавайки си въпроси и отговаряйки си, на база личния си опит и прочетеното, е опасно до толкова, че започваме да вярваме в правотата си, да си слагаме капаците и убедително да вървим към преждевременно ментално остаряване. Въпреки това - във вербалната (да - вербалната, не оралната) комуникация не само си позволявам да се увличам в подобни спорове, но ги и предизвиквам, защитавам противоречащи си тези и съвсем откровено дървенофилософнича, чешайки си езика. Разбира се, оправданието ми е бетон - така упражнявам умението си да взимам бързи решения в критични ситуации, да се адаптирам, да диалогизирам и да се справям с онова, от което идват около 50% от проблемите на околните, а именно общуването и отношенията между хората.

Тези ми особености създадоха блога - такъв, какъвто е - с едно количество объркани публикации, с никаква литературна стойност, в които ако имаш желание да ме опознаеш и ровиш повече време, можеш да намериш една самобитна оригиналност, но... бая ровене трябва. Обособиха се и два типа хора, които го четат - онези, които ги интересувам аз самата, които се отнасят с нужната доза търпимост към написаното, за да разберат как се чувствам и дали имам нужда от нещо и една много малка аудитория, която харесва нещата, които пиша и на която няма да правя психологически портрет, за да не я загубя. Същевременно в отношенията ми с околните, отвъд близките ми, които до някаква степен са разбрали тези ми философщини се откроява голяма група , която откровено се дразни на начина ми на общуване, макар понякога да е приятно изненадана от решения, взети по конкретен повод.

Не две - три основни причини. Не смятам, че подобни текстове биха провокирали мисловна дейност. Какви са възможните реакции - несъгласие с текста, силно издразнен читателят отрича всичко казано и не взима нищо за себе си или преоткриване, оглеждане, при което читателят се съгласява с написаното, възхитен и щастлив, че ето - прав се е бил оказал и при него нещата точно така са поставени.

Въпреки доводите си, днес открих сериозен аргумент да отделя внимание и време и да се опитам с ваша помощ да създам именно такова есе, с което ми се ще да възбудя (единственият моментен синоним, който успях да измисля на "провокирам") реакциите ви и да ви накарам да дебатирате върху една тема, която живо ме интересува и за която се нуждая от не малко количество гледни точки. Предизвикам (още един синоним), ще ми се да ви предизвикам.

Малко ви подведох, защото темата не е една и аз срещам трудности при формулирането й. За това ЧЕСТНО В ОЧИ да поговорим за мястото на емоциите и разума в любовта, разликата между това да си влюбен и да обичаш, кое е по-важно, за да бъде стабилна една връзка - общите цели или общите средства, как и кога да правим компромиси и кога да спрем да градим илюзии, че с някого ще намерим общ език, кога е здравословно да кажем сбогом и да продължим напред и кога е просто бягство и оправдание за нерешителността ни и невъзможността да се справим с егото си.

Думата е ваша... и по-смело :)