Пропускане към основното съдържание

Честно в очи

Избягвам да пиша от онези есета в учебниците по английски, които се опитват да те накарат да обмислиш конкретен философски проблем, да си избереш теза и анти-теза, да дадеш достатъчно доказателства в подкрепа и на двете и тактично и незабележимо да прокараш възгледите си. Не го правя по две основни причини - първата разбира се е защото имам претенцията, че един ден ще напиша нещо наистина съществено и стойностно, многопластово, в издържана стилистика, което ще кара хората да го препрочитат отново и отново и за да стигна до този ден, трябва да се упражнявам и да пиша несъвършени объркани текстове, които с течение на времето да започнат да се превръщат в шедьоври (моля - обърнете внимание на тънката самоирония). Втората причина е следствие на твърдото ми убеждение, че не съществува черно и бяло във философията. Всяко едно твърдение може да се аргументира също толкова добре, колкото и неговото противоположно. Да търсим отговорите, задавайки си въпроси и отговаряйки си, на база личния си опит и прочетеното, е опасно до толкова, че започваме да вярваме в правотата си, да си слагаме капаците и убедително да вървим към преждевременно ментално остаряване. Въпреки това - във вербалната (да - вербалната, не оралната) комуникация не само си позволявам да се увличам в подобни спорове, но ги и предизвиквам, защитавам противоречащи си тези и съвсем откровено дървенофилософнича, чешайки си езика. Разбира се, оправданието ми е бетон - така упражнявам умението си да взимам бързи решения в критични ситуации, да се адаптирам, да диалогизирам и да се справям с онова, от което идват около 50% от проблемите на околните, а именно общуването и отношенията между хората.

Тези ми особености създадоха блога - такъв, какъвто е - с едно количество объркани публикации, с никаква литературна стойност, в които ако имаш желание да ме опознаеш и ровиш повече време, можеш да намериш една самобитна оригиналност, но... бая ровене трябва. Обособиха се и два типа хора, които го четат - онези, които ги интересувам аз самата, които се отнасят с нужната доза търпимост към написаното, за да разберат как се чувствам и дали имам нужда от нещо и една много малка аудитория, която харесва нещата, които пиша и на която няма да правя психологически портрет, за да не я загубя. Същевременно в отношенията ми с околните, отвъд близките ми, които до някаква степен са разбрали тези ми философщини се откроява голяма група , която откровено се дразни на начина ми на общуване, макар понякога да е приятно изненадана от решения, взети по конкретен повод.

Не две - три основни причини. Не смятам, че подобни текстове биха провокирали мисловна дейност. Какви са възможните реакции - несъгласие с текста, силно издразнен читателят отрича всичко казано и не взима нищо за себе си или преоткриване, оглеждане, при което читателят се съгласява с написаното, възхитен и щастлив, че ето - прав се е бил оказал и при него нещата точно така са поставени.

Въпреки доводите си, днес открих сериозен аргумент да отделя внимание и време и да се опитам с ваша помощ да създам именно такова есе, с което ми се ще да възбудя (единственият моментен синоним, който успях да измисля на "провокирам") реакциите ви и да ви накарам да дебатирате върху една тема, която живо ме интересува и за която се нуждая от не малко количество гледни точки. Предизвикам (още един синоним), ще ми се да ви предизвикам.

Малко ви подведох, защото темата не е една и аз срещам трудности при формулирането й. За това ЧЕСТНО В ОЧИ да поговорим за мястото на емоциите и разума в любовта, разликата между това да си влюбен и да обичаш, кое е по-важно, за да бъде стабилна една връзка - общите цели или общите средства, как и кога да правим компромиси и кога да спрем да градим илюзии, че с някого ще намерим общ език, кога е здравословно да кажем сбогом и да продължим напред и кога е просто бягство и оправдание за нерешителността ни и невъзможността да се справим с егото си.

Думата е ваша... и по-смело :)

Коментари

  1. Загуби масовия читател, към когото в момента се стремиш и което определение не използвам с лоши чувства, още по средата на първия абзац.

    Иначе кога ли? Когато компромисите започнат да тежат и вече и се замисляш за цената им преди да ги направиш. Особено когато си обвързана единствено на емоционално ниво.

    ОтговорИзтриване
  2. Има ли общи цели, търсят ли се общи средства, имали ОБЩО, компромисът е взаимен и не тежи.
    Има място и за емоция и за разум и любов, ако има взаимност и не задължително да си пасвате може и да се напаснете

    ОтговорИзтриване
  3. Не разбирам израза "единствено на емоционално ниво"?

    ОтговорИзтриване
  4. хах. два пъти написах един и същ коментар (при това достатъчно обширен), като и двата пъти не можах да го публикувам и го изгубих. Явно съдбата намеква за спирачки. Уморен се оттеглям и ще пробвам някой друг ден с позволението на провидението.

    ОтговорИзтриване
  5. Аз ще си позволя да не се съглася с Elida за "масовия читател". Той е изгубен и без това. :-)))

    И определено ще се съглася с Graf Monte за основата. Една връзка винаги е поставена върху нещо. То може да бъде единствено физическо привличане (като повечето случаи), може да бъде общ популистичен интерес (като множество "звездни" двойки) или може да бъде обща основа. Ако я няма нея, аз лично мисля, че е много здравословно да се постарая да не падам твърде надълбоко. След това повече боли, не за друго...

    Казвайки това, осъзнавам твърде добре, че просто не става така. За добро или за лошо сме създадени да бъдем повече емоционални, отколкото интелектуални създания...

    А може би трябва да определим каква ни е "основата" и какво всъщност е онова, което трябва да е "общото". Със сигурност това не е споделяне на един и същ любим цвят или храна, надали е споделяне на любов към ските или футбола, още по-малко вероятно да е споделяне на любими автори. Коя ценностна система ще разреши дилемата: "Къде да излезем тази вечер: в 'Син сити' или в зала 'България'?" или: "Какво да гледаме в 20 часа: 'Косопад' или новините?" Струва ми се, че в момента, когато разрешението на този въпрос стане: "Ти тук, а аз - там", скоро няма да има какво да правим повече с този човек, колкото и да ни харесва... :-/

    Христос казва: "Да възлюбиш Господа, своя Бог с ЦЯЛОТО СЪРЦЕ, ЦЯЛАТА ДУША и ЦЕЛИЯ СИ УМ." Ако същото важи за всички наши близки взаимоотношения (което най-вероятно е така!), все съм се чудил дали има последователност, или е три в едно! :-)))

    Ау, много разхвърляни мисли. Истинска логорея. Рано сутрин е в неделя, извинете!

    ОтговорИзтриване
  6. Ами аз не мога нищо да добавя... Заключението ми харесва най-много... :)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести