Пропускане към основното съдържание

Студент съм

Лъчи жулеха тила, топли вълни тежко се облягаха на гърба, а пред погледа редица крака претичваха и ходеха. Някои самотни, други по двойки, по тройки. Когато бяха повече от един чифт имаше два варианта: да са в синхрон или да не са в синхрон. Като пак се наблюдаваше разнобразие. Задаваха в синхрон раз-два, раз-два, преливаха цялото зрително поле в твърд ритъм и уверени раз-два, раз-два. Други идваха заедно и някак си неусетно невидимо единият почваше да изостава или другият да избързва и завършваха в тотален дисонанс раз- ... –раз -два- ...раз, естествено те имаха своя баланс в противоположността - идващи раз- ...-раз-два-...раз и изпускащи ги вече в крайно дясно твърдо раз-два-раз-два. Будещи съжаление и милостиви мисли бяха тези комбинации, които влизаха уверени на раз-два минаваха голямо разстояние на раз-два но единият чифт срещаше малко препядствие спъваше се, провлачваше, губеше се, опитваше се да навакса, а другият продължаваше, не спираше, завършвайки пътя си в тотална какафония раз-два-РАЗ-РАЗ-ДВА-два-раз. Естествено колкото повече бяха бройките, толкова повече /чисто математически, напук на Пух/, комбинациите ставаха повече. Възхищение можеше да възбудят вървящи в синхрон един след друг чифтове, те бяха израз на всесилната и всеобхващаща сила управляваща Вселената.
Един чифт крака в черни високи обувки и безличен сив панталон убедено приближаваха погледа, спряха се на около метър. Те се събираха в широк таз, на който се крепеше едро за съвременните норми тяло на женски индивид, главата с непривлекателни черти, тъмни кафяви очи и вързана на опашка тъмна кестенява коса.
- Добър ден - поздрави погледа - погледа на върха на краката
- За един добър, за други ще видим. Документите за проверка.
Скромно прибраната й коса, отиваше на нестандартното й лице, беше простовато чаровно, без грим и излишна натруфеност. Устните й сухи, без червило, леко отворени, въздуха преминаващ през тях. Едрото й тяло с големи гърди беше в композиция със силните ръце. Погледът си представи как потъва в прегръдката на ръцете, притискат го в мекотата, топлина, устните търсят неговите ... И разбра краката не бяха спряли случайно пред него, беше част от Замисъла...
Погледът потърси погледа.
- Аз… Аз …
- Петров, ела. Тук стана интересно.
Погледът не изпускаше погледа. Само странично се намеси равен звук - раз-два-раз-два.
-Аз... Аз... АЗ ВИ ОБИЧАМ!!!!
Поглед срещна Поглед. Погледът можеше да заложи всичко на това, имаше миг в който той срещна Поглед. След това всичко стана друго
-.... КАКВО !?!...Кой ... К’во пи бе ... Луд ли си ... Документите ....
Чифтовете крака и телата станаха две. На второто му липсваше притегателната сила на първото, но май компенсираше с физическа такава.
Наложи се Погледът да прибегна до разума, кротко почиващ си зад него. Ръка, джоб, напред.
- А така. Друсаш ли бе, маймун.
- А а а . Аз не. Мислех. Студент съм, имам изпит.
- Аха... И що обиждаш ?
- Аз... Не, не без да искам. Сам си говорих.
- Добре, добре ... Лъжеш ли?
- Не, не , Никога. Студент съм
-Аха ... Ети карта и бегай тоя път. Иначе внимавай к'во мислиш.
-Да, да. ясно.
Бавно, бавно Погледа се нареди в редицата крака и продължи Замисъла.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести