Хванах гражданската си съвест за ръка и извървяхме пътя от Софийски университет до Мавзолея в компанията на една безалкохолна бира. Често предизвиквам леко повдигнатите вежди на събеседниците си, гледайки ме да отпивам от синята кутийка. Между бетонените рамки на един експеримент, който трябваше да е заличил и моята историческа памет, както и съзнанието за грешките на пра-пра- ама далеч не чак толкова пра-отците ни, се помещава мръсно-бяла шатра по някакъв особено важен европейски проект. Съвест ме дърпа за ръка и отмествам погледа си в дясно където леко отлепил се от земята се е разположил един великолепен ръчно-изработен дървен павилион, около който стотици млади хора влизат и излизат с горящи очи, със споделени възгледи, общи идеи и нова визия за градските, социалните и културни среди. Настанявам се с моята безалкохолна бира върху бетонената рамка и поглеждам към павилиона, вглъбена в овладяването на възбудата от положителната енергия. Над другото ми рамо надзърта уплашено Реалност:...
Блогът за кино, литература и театър на Валерия Димитрова.