Пропускане към основното съдържание

Кутия за утопии


Хванах гражданската си съвест за ръка и извървяхме пътя от Софийски университет до Мавзолея в компанията на една безалкохолна бира. Често предизвиквам леко повдигнатите вежди на събеседниците си, гледайки ме да отпивам от синята кутийка. Между бетонените рамки на един експеримент, който трябваше да е заличил и моята историческа памет, както и съзнанието за грешките на пра-пра- ама далеч не чак толкова пра-отците ни, се помещава мръсно-бяла шатра по някакъв особено важен европейски проект. Съвест ме дърпа за ръка и отмествам погледа си в дясно където леко отлепил се от земята се е разположил един великолепен ръчно-изработен дървен павилион, около който стотици млади хора влизат и излизат с горящи очи, със споделени възгледи, общи идеи и нова визия за градските, социалните и културни среди. Настанявам се с моята безалкохолна бира върху бетонената рамка и поглеждам към павилиона, вглъбена в овладяването на възбудата от положителната енергия. Над другото ми рамо надзърта уплашено Реалност:
- Ума ли си изгуби? Не е истинско, вече го няма…
- Какво? Какви ми ги блещиш отново? Не пия – не виждаш ли? – отвръщам уморено аз.
- Полудя ли? Действително го няма, наплюнчи си очите – ВИЖ! Това са парчетата, сред тях са и нашите илюзии. Погледни, Валерия, моля те – отвори си очите.
Пулсът ми взе да се ускорява. Какво искаше Реалност този път, та нали с очите си видях как Силвия построи тази кутия? Как й вдъхна живот. И как от нея запъплиха хора. Разтърках очите си и започнах да виждам по-ясно. На земята клечаха 10ина човека и лепяха с тиксо черно-бели снимки по напуканите плочки. Питанка и удивителен, а върху всяка от снимките парче дърво. Остатъците. Дланите ми се изпотиха. Надеждата беше останала затворена в кутията, а Разумът плетеше дълги вериги от труповете на случайно попаднали в потока от мисли илюзии – за неизбежността на настъпващата промяна, за интелигентните и високо-образовани млади хора, които предпочитат да останат в България, за все по-устойчивите граждански инициативи, за европейската ни столица, толкова много трупове. Очите ми се напълниха със сълзи. Приближиха се група чужденци и с интерес изслушаха историята, но те не искат да купуват трупове. Не ги чух да го казват, видях го в очите им. В пазарлъка участваше само Дамян – с цикламен анцуг, от ромски произход:
- Бате, дай десет лева. – обърна се той към продавача на мечти.
- Ние тук също продаваме – купи си парче за 10?
- А, бате, какво продавате вие – тези парчета нищо не струват – се заозърта
Дамян, страхуваше се да не го измамят.
- А ти какво продаваш за 10 лв? Дай ми 300 – аз ще ти дам 200?
- Да бе, бате, на ти 300 за 400 – сигурно вратът щеше да го заболи от поглеждане
в ляво и в дясно. Приближи се и към нас, но Съвест и Реалност само сведоха глави.
- Ние сме в мълчалив протест – промълвих и се обърнах на другата страна. Опита
с още две момичета и си тръгна по своите си работи. Съвест ме погледна със съжаление:
- Нека да тръгваме, няма какво повече да се направи тук. Това е Утопия, тя по дефиниция си е такава.
Разумът отново заплете веригата. В какъв съвършен архитект си се превърнала, Силвия, та нима би могла да бъде по-утопична тази кутия?

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести