Пропускане към основното съдържание

Желания в консерва

Стоя пред супермаркета и се оглеждам във витража
на преден план виждам тялото си
на втори си ти, неуверен.

Разсъбличам се възходящо
взрян през стъклото не вярваш, че ще го направя
не ти стиска; и на тях не им.

Оставам по гърди и настъпва объркване
все по-често и други несмели погледи спират в нашето огледало.

Знам, че ти се иска и ти да се съблечеш,
но ти си нормален,
не можеш да си го позволиш.

Бедрата ми са на показ
предният план ме поглъща
ръцете ми вървят по познати пътеки

Приближавам се до витрината
взираш се
горд, уплашен, смутен.

Гърдите ми наедряват
искам да бъдеш баща на децата ни.

Луда в супермаркет.

Сирените са тук от минути
съвсем си се стреснал, за да ги повикаш.

Пътувам към белия дом
оставям гърдите си при тебе, наедрели.

Грижи се за внуците.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо