Йорданка Такова

Казвах се Йорданка Димитрова Танчева, днес – Такова.

Детството? Първо внуче съм на Златанови. Имах разкошна майка: кротка, добричка. Бях ей такъв фарфалак (показва на метър от земята и се усмихва), имитирах всичките баби по махалата – коя как стене. Слагаха ме на едно диванче и започвах да се вайкам. Бягах от една баба , че много ме целуваше. Леля ми Асенка много ме обичаше.
Войната? Мразим войните и не говорим за тях. Дядо ми даваше хлеб на партизаните и се криеше от баба ми, но това не го пиши.
Училището... Много обичах учителите и те ме обичаха. „Йорданка“ ми казваха и много ми харесваше, че бабите все – коя „Дана“, коя „Даца“ ми викаха. Един от учителите ми гледаше пчели, помня как ми донесе мед, когато имах морбили. Прогимназията изкарах в село Ярловци, такива преспи снег газехме. Скачахме в самите преспи. Бях слаба, ама здрава. После, уви, майка ми почина от гръм. Започнах гимназия в София, дойдох при стрика ми и чичо ми да живеем и следващата година се върнах в Трън.
Бях голям комик... като ме завари учителят по математика един ден: кошчето за боклук на главата, облечена с пижама. По същото време играех вечеринки. Все ми даваха Лили Марлен да играя и ме хвалеха, че добре съм се справяла с текста.
След като завърших станах детска учителка в лятната детска градина в Зелени град. И на следващата година пристанах на дядо ти, че татко ме не даваше за него да се женсп. Чули ме ергените на средата на пътя „Къде съм тръгнала и аз“, как се вайкам, и после ме взеха на подбив. Е после татко ми даде ръката. Като дойде дедо ти да ме вземе водех програма – радиоточка и им викам „Ще почака мъжа ми, ще почака“. Целият живот ми беше един майтап.
Като се ожених за дядо ти едно лято изкарах на село помагах на свекървата в селската работа, бременна с баща ти. Свекър ми ми викаше „нашата сърничка“, много ме обичаше дядо ти Леко. После си дойдох в София, живяхме в Модерно предградие, нямаше вода и за баща ти носехме от кладенец. Събрахме пари и си построихме къщата, за строежа ни помагаха и дядо Леко и дядо Митко. Дедо ти като военен взимаше хубави пари, след 5 години се роди и Валери. Исках да работим, но не ми даваше дедо ти, голям ревнивец беше.
Баща ти му се учеше, отличник беше, на чичо ти не му се учеше толкова. Започнах работа в едно павилионче на площад Ленин, но не се примирих и се прехвърлих в ЦУМ на 4 часа, за да си гледам децата, не искаха да се хранят на стол.
Гостите? Много гости сме посрещали, наши гости, а и баща ти и чичо ти ни водеха. Идвах от ЦУМ - напазарувала, преспивах един час и готвех кюфтета и паниран кашкавал. В ЦУМ бях на 4 часа на чантите и после 8 часа на дамска конфекция, но въздухът не ми понесе на втория етаж и понеже много си ме тачеха се върнах на първия етаж, на парфюмерията. Едно старче на първия етаж ми беше написал, че на Андулка съм приличала. Много похвали съм имала, много бдителна бях и в най-различни случки съм хващала крадци.
Банкетите... Много хубави банкети имахме и изобщо не смея да говоря за тях. Рокли, поли, блузи – втора преоценка взимах всичко, но много хубаво ми седяха и много се контех. Първите и най-хубавите модели сутрин ми обличаха да ме гледат хората. Няма да забравя една рокля дълга, единичен модел, нямах пари да си я купим, вталена, кафяво с бежово, комбинация – красота.
Много силно впечатление ми правеше на баща ти приятелка една – Джина, баща й и майка й – лекари, всичко събираше и миеше, рядко трудолюбиво и възпитано момиче (Джина е обща приятелка на нашите, тя ги запознава). Майка ти – много си я харесвам: умна е, търпелива, уважава ме и аз си я обичам. След това се роди ти. Баща ти отива на работа, а майка ти ще я изписват, по терлици го догоних до спирката – да ходи да ви вземе. И после отново напуснах София и отидох на строежите. Зиме и лете ви гледах, ваканциите и пролет, то не е да го опишеш, Вале...
Голяма палавница беше. На 3 години съм те водила на платото горе на Алеко с шейната и после само чай и аспиринче. А на село... още помня как слагах на простора дрехите и ти цамбурна във водата с главата надолу, а аз само гледах да не припаднем докато стигнем вадата. „Плювам, бабо, плювам“ възторжено пляскаш с ръце ти, а аз пребледнела, пресивела... така и татко ти, малък като беше, една праска щеше да го унищожи, но имахме куче и то разкара свинята, докато стигнем да го отървем.
Баба много се зарадва като започна да следваш, много се гордея и сега... и ти продължаваш да дерзаеш.
С дядо ти... с дядо ти сме като кучето и котката, много държим един на друг, но заедно ли сме – дъвчем си се.
***
(Това ми се видя хубав финал за нейната история. Като допълнителен материал прилагаме първото стихотворение, което е научил баща ми и което в последствие сме рецитирали и четиримата внуци, както и една песен, която баба винаги с усмивка ми пее. )
***
Стой маймунке – мустаката,
опашата и брадата,

поседни на този клон,
възседни го като кон.

Поседни, поседни
и бананки си хапни.
***
Имала Мариана весело и добро сърце,
имала Мариана – шапка с едно перце.

Тръгнала Мариана на гости в близкото градче
срещнала Мариана с руси коси момче.

„Добър ден, Мариано“, казало русото момче,
„Добър ден, Марианке, дай ми това перце“.

Ахнала Мариана, паднала шапката с перце,
смяла се Мариана, смяла се от сърце.
***
Толкова за жената, която без да ми проповядва ме отхрани с вярата в Господ, тази, която винаги застава на моя страна, пълни поколенческата дупка и ми напомня защо усмивката не трябва да слиза от лицето ми.