Пропускане към основното съдържание

За критиката, протестите и правото на отговор


Препоръча ми я Митко Новков. "Можеш да я  намериш във Facebook." И я намерих. А в Art Hostel открих книжното тяло на блога й. Блогът за театър на Гергана Пирозова. Прочетох няколко интервюта. От тях не личеше особено познание в областта на театралната история, случването, театъра на Станиславски, Бекет, Кантор, Гротовски, Гео Милев или друг. Малко се стреснах, когато в едно интервю срещнах позицията й, че в България още не сме готови да приемем голотата, както не сме били готови през 90те и че именно голата сцена е най-красивата сцена в "Хамлет" на Народния театър. Нали голотата сама по себе си беше модерна 60те, 70те? Какво ни казва тя днес, когато е самоцел?

Днес, четейки материала й за Международния Арт-Форум "Алтер Его" и за т.нар. "любителски театър" я оправдавам. Социалният реализъм иска да критикува, а не да гледа или да разбира театъра, още по-малко да го случва.

Още в началото личи, че въпреки всички източници на информация, до които е имала достъп, Г.П. е пропуснала да даде refresh и според първото каре във Форума ще вземат участие гости, които не присъстват в програмата, публикувана на края на текста. Казвам си "Голяма работа, тя е заета жена." и без да отдавам внимание на тези сведения продължавам надолу. Тук тя споделя, че тринадесет години не е знаела, защо не посещава този вид театър, но днес е разбрала. Причината тя намира в желанието на "Алма Алтер" да бъде алтернатива на "комерсиалния театър", но без самочувствието, че действително е такъв. Този факт тя открива при "тайните си надзъртания", при които става свидетел на "яростно търкаляне на сцената на неподготвени тела" и "екзалтираните", "детски опити" да бъде привлечена публика около Университета.

Този абзац ме провокира да вляза в полемика. Защото това неистово нежелание да надникне зад вратите на театралната лаборатория е симптом. Симптом не само на българската театрална критика, но на българската публицистика изобщо. Симптом, който прави лоша услуга и на класическия театър. Класическият, а не както вие го наричате - комерсиален театър.

Нас наричат "живия театър". Термин, който получава давност на Международния фестивал за експериментален театър в Кайро през 2010, наблюдаван от Ричард Шехнер, когато критиците са единодушни - наблюдаваме появата на ново явление в историята на театъра.

Трудно би било да обясня спецификите на работата в театралните лаборатории само в няколко реда, но предлагам на вниманието й два линка, с "неподготвени тела" от представленията "Хамлет или три момчета и едно момиче" и "Зеленодиво". А за ценителите малко подготовка с Рена Мирецка и Ричард Чешлак.    

Още по-озадачена останах от определението "детски опити за привличане на публика" за включването на студентите от първи курс на специалността "Авторски театър" в протестите. Надявам се не такива ги виждат хората с гражданска позиция. Аз заставам зад тези първокурсници, защото искам тяхното "по детски наивно" - "Облаче ле бяло", да продължи да звучи  в България.

Логото на Г.П. продължава да стои на плаката на "Алтер Его" 2013 , без тя да е гледала нито едно представление. това аз наричам "симптом" на социалистически реализъм! Предложете ми адекватно лечение и профилактика.

Валерия Димитрова,
неподготвено тяло,
по детски наивна,
една от трупата на "Алма Алтер"

Послепис: Малко след като завърших материала, попаднах на ироничен статус на Г.П., който коментира студентските протести. Дава ли общината разрешение за тях? Колко триста човека са? Това Арт-инсталации ли са? Лягам си с Бекет. Думи нямам.


Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести