Сме. Каквото не сме. (заглавието се посвещава на Николай Георгиев)

денят влиза между тъмните часове
и хората пак започват да тичат
от базара до аптеката: тичат
от хладилника до леглото: тичат
за италиански макарони, германски коли и японски климатик
пред полицаите, футболистите, имигрантите - жертвите на някое подиграване
за пластична жена със синята коса и електрическата цигара
за безплатна телевизия, кафе за 38 стотинки с клюки
тичат тичат тичат
а този, който по това време се забави да каже "добре"
пак се забива в мочурливото на същото поле

Движение липсва, не тичане.
Тичат и стоят на едно място. Това е то - теория на относителността.
И координатна система.

Любов. Така са нарекли онова чувство, което кара хората да се движат, дори когато ги мързи.
Другото са пороци.
Какво сме повече от другите, че си позволяваме сарказъм от позицията на Брехт.

Сме. Сме влюбени. В движението.

Коментари

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност. Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо. Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...

Прочетете още

няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете, не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма

Прочетете още

свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо

Прочетете още

Парадокс на добрите намерения

Търсене в този блог