Спектакълът е перпетуум мобиле

Живея вече трети живот. По-мъдра. Мъдростта ме отдалечава от същността ми. Телесността ми изчезва. Превръща ме в парче дърво. В мъж. Циник. Атеист. Ирония до границата и след нея. Чувствата замитам под килима. Прах от страх остава по завесите, измежду космите на котката по тапицерията. Вървя напред, разбивам стени, прескачам огради. Тичам. Или спирам, за да съзерцавам без да чувствам. До мен изплуват силуети. И потъват. Не мечтая, някой отряза балона преди да се е напълнил с достатъчно въздух. Сега се търкаля сред разпръснатите торби с пясък на поляната. Не изпитвам носталгия. Спомените са мъртви сами по себе си. Остава само тук. И аз. Сега вече го няма. Изчезна с моето минало и моето бъдеще. Посоката е относителна. Материята пожелателна. Скоростта монотонна, без съпротивление. Спектакълът е перпетуум мобиле.

Коментари

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност. Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо. Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...

Прочетете още

няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете, не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма

Прочетете още

свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо

Прочетете още

Парадокс на добрите намерения

Търсене в този блог