Пропускане към основното съдържание

Застреляха депутати, избягали от работните си места в НС


Или много ми се иска и тях да бяха застреляли...

Не съм „природозащитник“ - активист, но определено се интересувам. От две седмици живея на село и имам удоволстивето да гледам новини и журналистика сутрин и вечер.Удоволствие, от което тази сутрин започвам да чувствам напрежение в стомаха.

Репортажите по телевизията от последните няколко часа са напълно „безпристрастни“ по отношение на животните.

Тази сутрин репортер от мястото на събитието плува с лодка в засегнатите райони в Мизия. Зад лодката куче плува във водата и се върти в кръг. Репортерът коментира „Ето зад нас виждате куче, което се бори със стихията. Десетки такива кучета могат да се наблюдават в района.“ и продължава нататък. Сякаш това куче не съществува, сякаш не е там. А кучето му прави кадъра, без да знае, то просто се бори за живота си. Ще ми се да направя нещо за кучето, но не мога да го направя, седейки пред телевизора. Очаквам да чуя поне мисъл от страна на репортера да помогне на кучето, но такава не последва.То е просто пейзаж.

Половин час по-късно следва материал за убития ягуар, избягал от зоопарка в Ловеч. От материала разбирам, че „природозащитници“ изразяват „недоволството“ си от убийството на ягуара в социалната мрежа, че животното всъщност се е опитало няколко пъти да се прибере в клетката, но екипът не бил стигнал на време и че според общината това било най-правилното решение за защита на гражданите, но скоро щели да намерят компания за останалия сам в зоологическата градина ягуар. Коремът ми не издържа. Успявам да стигна до тоалетната. Кучето ме гледа и подскача любвеобвилно... Наистина ли? Или може би ловците са се смилили над ягуара, който прекарва живота си в клетка 3 м на 4 м? Предишният път, когато бях в Софийския зоопарк си мислех, че там трябва да се водят децата за наказание. Като на посещение в затвора. А сега на избягалите налагат смъртно наказание.

Апелирам да се позволи на ловци-граждани да избиват и избягалите от Народното събрание депутати или журналисти, избягали от медицински конференции например. А защо не и всеки, позволил си да избяга от София за уикенда. Превърнали сме се в животни. Не, в мечки стръвници. И повече. Убиваме за удоволствие и от суета. Или просто си седим удобно в същата тази суета. С убеждението, че сме хора. Сякаш недосегаеми.


ПС. Търся кола и още доброволци за Мизия за уикенда. Аз ще съм в София в събота до тогава имам работа в Трън. Мога да замина събота следобед. Обаждайте се на тел: 0896 808 944   

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести