Пропускане към основното съдържание

Пътници 2




Влакът е София-Лакатник. Или Мездра – Враца. Или Русе – Велико Търново. Или друг. Началната и крайната точка на това пътуване нямат никакво значение. Той не е пълен, нито пък празен. В него има точно толкова хора, колкото биха били в един час, който не е часът преди работа, нито през уикенда. Един час, който има точно толкова значение, колкото и траекторията на движение.

В едно от купетата, най-вероятно третото купе от втория вагон, седят момче и момиче. Сборът на техните години е 42. Но тя все още не приема себе си като жена, а той не приема себе си. Ръцете им понякго са вплетени, друг път просто небрежно облегнати. Пътуват. Пътуват натам на където пътуваме всички. Без значение сборът от годините ни. Но те поне са двама.

След една спирка на влака тя става и излиза от купето. Не се обръща да го погледне. Неговият поглед я изпраща, може би с очакване да затвори вратата. Но това дейстиве не последва. Тя върви към предния вагон. Този, който е разположен по-близо до крайната цел на това пътуване, по-близо до локомотива. Влиза в тоалетната. Пикае. Излиза.

През нейните очи пътят на обратно изглежда някак различно. Някак дефокусиран. Купетата през които минава са полу-пълни или полу-празни. Тя върви по-бавно, този път. Някак спокойна. Влиза през отворената врата на едно от купетата, най-вероятно третото купе от втория вагон, точно до възрастният мъж, чийто поглед я посреща с очакване този път да затвори вратата. Пътуват. Двама старци. Пътуват натам на където пътуваме всички.

Той става и тръгва по нейните стъпки. Излиза от купето. Спокойствието в нея не предполага очакване. Вратата остава отворена. Върви към тоалетната. Пикае. Връща се. По-бавно. Влиза в едно от купетата, най-вероятно третото купе от втория вагон. И продължава пътя си. Сам.


Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война спод...
няма ме в капките дъжд, и в цветовете на портокаловото дърво ме няма, нито в листата на бръшляна, прегърнали оградата  нямаме под върха или в полята, волна, гола, нито долу в селата и в дворовете,  не съм сред буреносните облаци, нито в дъгата, нито в слънцето, не съм сред звездите угаснали  няма ме в градовете, из площадите, по улиците, болна, вяла, нито в сградите, кината, заводите, моловете, баровете, театрите, болниците  в работата ме няма, на сцената или в къщи на масата в кухнята, или в леглото отвлече ме и сега ме няма
свободата зове, дива, жадна, но умът още се съмнява, страхът разкъсва месечината и й слага белезници, постфактум а светът не ги чака безсрамно се случва наоколо