Пътници 2

Влакът е София-Лакатник. Или Мездра – Враца. Или Русе – Велико Търново. Или друг. Началната и крайната точка на това пътуване нямат никакво значение. Той не е пълен, нито пък празен. В него има точно толкова хора, колкото биха били в един час, който не е часът преди работа, нито през уикенда. Един час, който има точно толкова значение, колкото и траекторията на движение.

В едно от купетата, най-вероятно третото купе от втория вагон, седят момче и момиче. Сборът на техните години е 42. Но тя все още не приема себе си като жена, а той не приема себе си. Ръцете им понякго са вплетени, друг път просто небрежно облегнати. Пътуват. Пътуват натам на където пътуваме всички. Без значение сборът от годините ни. Но те поне са двама.

След една спирка на влака тя става и излиза от купето. Не се обръща да го погледне. Неговият поглед я изпраща, може би с очакване да затвори вратата. Но това дейстиве не последва. Тя върви към предния вагон. Този, който е разположен по-близо до крайната цел на това пътуване, по-близо до локомотива. Влиза в тоалетната. Пикае. Излиза.

През нейните очи пътят на обратно изглежда някак различно. Някак дефокусиран. Купетата през които минава са полу-пълни или полу-празни. Тя върви по-бавно, този път. Някак спокойна. Влиза през отворената врата на едно от купетата, най-вероятно третото купе от втория вагон, точно до възрастният мъж, чийто поглед я посреща с очакване този път да затвори вратата. Пътуват. Двама старци. Пътуват натам на където пътуваме всички.

Той става и тръгва по нейните стъпки. Излиза от купето. Спокойствието в нея не предполага очакване. Вратата остава отворена. Върви към тоалетната. Пикае. Връща се. По-бавно. Влиза в едно от купетата, най-вероятно третото купе от втория вагон. И продължава пътя си. Сам.