Събирам се в шепи и търся майката на своите
сълзи. И намирам само театъра. И с него назовавам своята обич, и своята
алчност, своята вяра и своята завист. Не ми остава друга дума. Всички образи и
думи са вече една. Всичките хора. Идват. Живеят. Мислят. И тръгват. Или друго.
Не ги забелязвам. Декор на незапочнатия ми моноспектакъл. Във всичките срещи
случвам само една. Среща със себе си. Но и тя вече се е случила при раждането.
И само я повтарям. В трагедия. В комедия. Сюжетно. Или фрагментирана. Но вече
не първата. На кого му пука?
Режисьорът говори ангажирано, защото това му е
работата. Работата и него е роботизирала. Полските студенти ги отвеждат в Сибир
от средата на миналия век и ние все още изпитваме емпатия, защото това ни е работата.
Негри влизат в газовата камера. Група пенсионирани аристократи пият вино и
аплодират концерта на душите, които се изпаряват от телата им. Абсурдът ни е
по-важен. Изпитвам уважение към тези, които все още вярват в своите граници.
Животното ми навярно е хищник. А човекът ми все още иска да те опази. Може би
ако не разбереш колко празно е всичко в мен, ще продължиш да вярваш, че съм ти
близка, че ме боли, че обичам, че мразя, че живея. Лъжа е. Полетата ми са
равни. В тях сърните бягат от вълците, защото такава е концепцията на режисьора
ми. Ако му звучи абсурдно ще бъда кръвожадна сърна и ще преследвам вълци за
отмъщение, като за първи път. Настървено. В празнотата е истинският първи път.
Всичко останало са копия. Оригиналът ми е изпразнен от всичко човешко.
И все пак все още вярвам. В теб. Без да имам
необходимост да те материализирам пред, зад, върху или зазидан в стената. И те
пазя от истините на своето вътрешно. Запази го многопластово, такова, каквото
ти се иска да бъде. Нали е изкуство.
В.
Коментари
Публикуване на коментар