Пропускане към основното съдържание

Животът на изкуството. Манифест

Добър ден. Радваме се на така милото присъствие на медиите, които никога не забравят „Алма Алтер“, които непрекъснато следят неговата дейност, неговите творчески успехи и съзнават, че отдавна мина времето на казуалните театри. Отдавна мина времето на държавните театри. Театрите, които са живи са тези, които работят тук, сега с тези хора. Забравихме времената когато вие журналисти не се интересувахте от нас, нямахте за какво да пишете. Сега вече нещата са променени. Вече не е необходимо дори нашите актриси след поредния успех на международното поле да ми предлагат „Господине, не е ли добре да нарафичим,“ вижте каква прекрасна българска дума „да нарафичим, освен наградите и едно пикантно нещо, да кажем, че една от нас е била изнасилена в Рим, за да могат медиите да дойдат“. Тези времена вече ги няма. Медиите идват непрекъснато от сутрин до вечер, разговарят не само с нас – творческия екип, разговарят със зрителите, интересуват се какво ги кара да идват тука всяка вечер. Разбират, че „Алма Алтер“ е не само силна творческа единица, „Алма Алтер“ е един особен социален експеримент. Един много социален проект, който развива Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Входът за нашите спектакли е запетая на лявата ръка. Някои казват „безплатно“, няма безплатно – има запетая на лявата ръка. Това е срещата на този, който посреща и срещата на този, който идва да се срещне с нас. Не можете да си представите какво завоевание е това, че ръководството на Софийски университет поддържа Алма Алтер, знаейки какво му дава, знаейки, че той е лицето на Университета, който му печели международните контакти, който му печели имиджа в цяла Европа и не само в Европа, но и в целия свят, защото „Алма Алтер кръстосва навсякъде, навсякъде е канен, навсякъде е приет. Това, че нашите студенти могат срещу тази запетая да влязат и да гледат представление – не по 1, не по двама, понякога на цели групи, разговарят и коментират и живеят с „Алма Алтер“, като със свой дом, като нещо, което правят те. Да ние го правим заедно – публика и трупа.

Преди месец бяхме в Москва. Тази Москва, която винаги звучи силно театрално, която звучи силно като присъствие на изкуство, литература и всевъзможни търсения от времето дори на Станиславски, от времето на Майерхолд, от времето на  Таиров, тези които започнаха голямата театрална реформа в Европа. Бяхме в Москва и миналата година, където се представихме с нашия „Хамлет“, носител на наградата на 9ия Конгрес на университетските театри. Неочаквано обаче нашите домакини ни запитаха „Извинете вие славяни ли сте, че играете на английски? Защо не си играете на родния си език?“. Трудно успяхме да ги убедим, че играенето на чужд език не означава отстъпление от родния си език. Езикът на творец е един - творчески. От този фестивал миналата година се завърнахме с наградата за експериментален театър. Тази година, когато отворихме нашия спектакъл и предложихме на публиката и на уважаемото жури, председател на международното жури е синът на Висоцки, Марина Влади, един изключително интересен човек, разбиращ нещата много авторски и това е нещото, което нас ни привлича там. Когато обявих , че тази година няма да играем на английски, тази година спектакълът, който ще представим „Нептиците“ на нашия авангарден поет и автор на две пиеси, които бяха написани специално за нашата трупа и след тяхното приготвяне на премиера бях забранени. Та „Нептиците“ в Москва на руски език се посрещнаха с еуфория. Не само спектакъла, не само след спектакъла – половин часовите аплодисменти. През цялата седмица, в която бяхме там – по кампуса, където се отиграваше фестивала, непрекъснато ни срещаха и ни поздравяваха „Браво, българи, ние сме славяни, ние сме заедно.“

Така беше в Москва. Да минем към една много отдалечена точка – Мароко. С Мароко вече няколко пъти преговаряме. Не с Фес, а с Маракеш. И някъде се разминавахме, може би не беше точно в програмата ни да участваме в този фестивал, но тази година успяхме да се включим в този голям международен фестивал. Трупата направи едно много силно фестивално представление, което не можеше по никакъв начин да бъде отминато в коментарите, да бъде отминато в дискусиите между студентите и участниците във фестивала. Поздравленията идваха ежеминутно, ежедневно. На финала при закриването на фестивала журито обяви своите номинации и награди: номинация за Гранд-при, номинация за най-добър експериментален спектакъл, номинация за най-добра мъжка роля в категория професионален театър, награда за най-добра женска роля в категория за професионален театър, награда за най-добър режисьор на фестивала.  Това няма как да бъде подготвено, това няма как някой да го е подредил. На международните фестивали се подвизава от години може би единствено „Алма Алтер“ от страна на България, където ние защитаваме достойно името на българския театър, не можете да отидете „ей така“, трябва да минете през селекция. Трябва да ви харесат и трябва да ви поканят . А когато ви поканят и застанете между другите, особено асовете от големите, страните, в които винаги е смятано, че театърът е „най-,най-,най-“, и когато видят нашите спектакли и се учудят, и когато след това разберат, че този спектакъл е игран и правен от студентите от специалността „Авторски театър“, която те нямат представа какво е, от къде е дошла и как се е „пръкнала“. Да има такава специалност от 5 години, единственото повторение е в Пражката театрална академия, доста различна от нашата.

Благодарим Ви, че непрекъснато като всяка година отразявате нашия театрален сезон. Всяка година отразявате  нашите Алтери, наградите за независим алтернативен театър, една прекрасна церемония, която можете да сравнявате с Оскарите.

Искам да вклиня нещо като предложение като молба, като пътека, която би трябвало вече да е назряла и вие журналистите да я разработите. Много често „Алма Алтер“ е отхвърлян в проектите, които предлагат Столична програма „Култура“, Министерство на културата, поради това, че са много особени, поради това, че не се знае какво е „Орфей или върни се в своя ад човече“, също е един отхвърлен някога проект, Пропътувал е почти всички европейски страни, почти няма фестивал, който да не е донесъл награда. Мили, журналисти, защо не вземете списъка на одобрените проекти и не погледнете колко от тези, които ги правят, които получават пари за тях ги довършват  и колко от тях излизат в международното поле, колко от тях са оценени като някакво по-добро качество.

 Колко са трупите като „Алма Алтер“, които си позволяват да бъдат на всеки фестивал и да пътуват срещу средства, които не са малки. Не ни ги дава никой, дава ни ги Софийския университет, който съзнава мисията на „Алма Алтер“. Когато създавахме през 1968 година този университетски театър, аз току що завърнал се от Полша след своето следване там, си въобразявах, че понеже в Полша университетските театри са повече от другите театри, и в България ще сложим основите на университетското театрално движение, и няма да остане нито един университет без свой театър, така както е в Европа. За съжаление това не се случи. Софийски университет продължава да бъде единственият български университет, който има, поддържа и прави всичко възможно да има идеалните условия, а той ги има, да показва това, което работи на колегите си от Европа и да носи тези награди, за които днес се събрахме . Благодаря ви. Надявам се, че ще продължим да работим така тясно и творчески, както е било до сега.

Благодаря и на актьора Пол Дженкинс от лондонския театър „Фабриката“, който специално пристигна вчера, за да участва в тази пресконференция. Пол Дженкинс е актьор на театър „Фабриката“, Лондон, но и актьор на „Алма Алтер“. Той пътува с нас от години, играе по фестивали, печели с нас награди и нямаше как да не бъде днес тук. Благодаря ви мили колеги.
Какво предстои? Това са Международния театрален фестивал в Естония, Международния конгрес на университетските театри в Минск, Беларус, международния театрален фестивал в Тунис и Международния театрален фестивал за експериментален театър в Кайро, Египет. Арт-френд продукциите на театър-лаборатория „Алма Алтер“, които тази година ще бъдат под надслов Тадеуш Кантор, предстоящата премиера на спектакъл по проекта „Чудото Лорка“ и Международния Арт-Форум „Алтер Его“ 2015.

Един по един. Много моля, ще отговорим на всички. Задавайте! Любопитствайте! Интерактирайте! И главното, бъдете по-близки и по-близко до нас!  Време е да помислите, вие и ръководствата на вашите медии, по тези фестивали някои от вас да пътуват заедно с нас. Да видят нещата точно, ясно. Не само в цифри, не само в награди, а в начина , по който всичко това живее един друг живот. Животът на изкуството.

НИКОЛАЙ ГЕОРГИЕВ


*В духа на алтернативния театър срещата с медиите трупата на театър-лаборатория „Алма Алтер“, проведе в отсъствието на медиите. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести