Пропускане към основното съдържание

Вишнева картина

Lucia Joyce by Berenice Abbott 
Да опаковаш багажа. Да вземеш кучето. Да намериш здраво въже, за да завържеш палатката, чувала и шалтето здраво за 30литровата ти раница. Да си вземеш билет за нощния влак. Да се събудиш в 3, за да се прекачиш в Карнобат, защото е нямало билет за директния влак. И някъде около 5.45 да видиш изгрева. Първият изгрев за юли. И изведнъж всичко да изчезне...

- Къде си?
- Стоя тук и се чудя. Дали съществувам? Дали съществуваме? 
- Това "тук" би могло да ти бъде отправна точка. Някаква... 
- Вече беше. Но преди. Сега това вече не е достатъчно. 
- Кога? 
- В това екзистенциално гето, в което се намирам. 
- Това би могло да бъде някакъв отговор на първия въпрос. Ако той все още ме интересуваше 
- Какъв беше въпросът? 
- Не зная. Забравих. 
- В тази ситуация би могла да се върнеш. 
- Къде? 
- Именно.

Да пристигнеш на гарата и там да те чака някакъв мъж. Да те целува. Да ти е купил закуска. Твърда, но закуска. Да настъпи газта и да кара 30 км на Север. Да си вземеш душ. Да вземеш и него след душа. Да се любите. Без да говорите. Да се изпразни. И да заспиш...

- Видях те.
 - Знам. Не се опитвам да бягам. 
- Тогава? 
- Не те разбирам. 
- Въртим се в кръг. 
- Нали ти водиш разпита? 
- Да, но ти трябва да отсъдиш накрая. 
- Ще отсъдя, но накрая. 
- Това би било рисковано ако не разбираш. 
- Ще се постарая повече. 
- Надявам се, в противен случай ще ме принудиш да взема мерки. 
- Заплашваш ли ме? 
- Не, но бих могла. 
- Недей да прибързваш. 
- Ще те изслушам.

Да заспиваш и да се будиш с един и същи. Същински същият. Да му броиш ударенията, а той да ти брои стотинките. Да събирате дните до раздялата с усмивка и усмивката ви сама да ги изважда от дните до събирането. И с извадените дни да построите гора, в която да се скриете...

- Питай. Питай ме за цвета на огледалото. 
- Нима огледалото има цвят? 
- Има. 
- Цвят, който не повтаря цвета на очите? 
- Има. 
- Добре. Какъв е цветът на огледалото? 
- Вишнев. 
- Вишнев? 
- Да, вишнев. 
- Подозирах, че ще кажеш сив. Имах предчувствие. 
- Но аз казах вишнев. 
- Ако можех да оцветявам и аз бих го оцветила в сиво. 
- Казах - вишнев! 
- Бих забъркала повече от това черно в рамката и... 
- Върни ми тази четка... 
- Питай... Питай ме какъв е цветът на огледалото...

Да намерите табела в гората с надпис "к-нг Ахелойска битка". Да я нарисувате в черно и бяло. Гората, не табелата. Да я превърнете гората в огледало с вишнев цвят. И да вкусвате от вишневия плод без дори да сте заспали. За да се чудите нима не спите.

- Какво е това над главите ни? 
- Табела с надпис. 
- Има ли посока? 
- Ще я нарисувам. 
- Дай ми четката. 
- Не, тя е моя. 
- Четката!

Да се сборичкате и да изсипете боите.

- Не те виждам. 
- Аз също. Къде си? 
- Не те чувам. 
- Аз теб все още и все по-тихо. 
- Не те...
 - Теб. Не.

И да умрете. В цвят от зрели вишни.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести