Има една история, която разказвам малко преди да забравя. Само когато паметта ми не се меша толкова в наратива мога да я нарисувам. Един ден тази история ще си тръгне, точно в деня преди да реша да я измисля наново. Но в нея вече няма да има нищо истинско. Беше отдавна, когато пътувах в рейс без прозорци. В него вятърът влизаше с миризмата на прашния път, на мръсотия и леш. Автобусът беше пълен с млади хора с матова кожа и тъмни очи. Устите им пееха песен за любовта призори, когато само морето следеше влюбените да не извършат някой грях, преди да са се врекли пред Бога, а на мъртъвците да им се направи гусюл, да се завият в кефин, да им се кланят дженазе и да се погребат. В рейс като този се пътува с дълбока тегоба или глад за живот. Или и двете. Между всичките пътници има само един, чиято кожа е бяла, косите жълти, а очите сини, сини като небето. И ако всеки друг би имал привилегията да остане сам, да се скрие, то той пред всички носи своя товар с изправена глава и ръце, лег...