Скъпи Симо,
Работното ми място е стара писалищна маса, от двете страни на която се издигат рафтове с книги. Една колона от дясната й, и една колона от лявата й страна. Дали някой е подредил книгите по автори, по жанр или по философия за живота? Присвивам очи и се вглеждам внимателно в дясната колона. Зад стара стъклена бутилка рядък алкохол, по стените на която е застинал течащият някога парафин, се вижда издание на “Властелинът на пръстените“, до него „Щастливият принц“ на Оскар Уайлд, най-вдясно са „Влюбените“ на Пиер Бизу, все художествена литература. Случайно или не, на колоната в ляво се намират учебници, речници и научни източници. По-голямата част на китайски език. Нищо не разбирам.
Според мен
обаче онзи, който някога е подредил стаята е бил древен китайки мъдрец и за
него непонятна е била дясната колона. Затова не само денем, но и нощем, е палил
свещта и дълго се е взирал във въображението на авторите. Не, той далеч не е
бил необразован и е владеел множество езици, но бляновете, копнежите, горящите
идеи зад художествената литература му се явявали като чуждоземни твари, които
повече от любопитството му, предизвиквали страх и отвращение. Веднъж на мъдреца
дори му минало през ума да ги запали. Този спонтанен импулс го ужасил, появил
се като недообмислена мисъл и затлял копнежно. Тогава мъдрецът събрал
няй-небходимото: бяла хартия, молив и късче хляб върху парче плат, увил ги
бързо, закачил вързопа на дървена тояжка и напуснал дома си.
През
следващите няколко години в стаята се спирали скитници, крадци и леки жени, те
често оставали да пренощуват и от гузност не разграбвяли всичко, а взимали само
бижутата, парите и дрехите. Книгите оставяли непокътнати. Една вечер нощна
двойка пристъпила прага. Мъжът, видимо пиян, блъснал жената на леглото и се нахвърлил
отгоре й. Съзнавяйки, че вероятно сама го е прелъстила с любопитството си,
жената дори не казала „Не“, а просто извърнала глава и отпуснала бедрата си.
Погледът й се спрял върху книгите отляво на писалищната маса. Красиво
изписаните йероглифи възбудили ума й, и тя останала взряна в тях дълго след
като пръхтящият приключил и си тръгнал.
От този ден
нататък жената заживяла в стаята на мъдреца. Тя грижливо изучавала новото писмо
и почти никога не поглеждала към колоната вдясно. Денем внимателно изписвала
лист след лист, а нощем запалвала свещта и задълбочено прелиствала записките на
мъдреца. Праведните му слова, аскетичните повели и нравствените поучения я
притискали над писалищната маса и превивали гърба й под тежестта на извършените
в миналото грехове. За да спаси ума си и оправдае душата си, изгреело ли
слънцето, жената започвала да изписва с тези същите йероглифи живота си. Така
нощем прочетеното: Единствено когато сърцето спре да бие учестено пред статуята
на Диана, ръката посяга към глината; денем било изписвано: Сърцето на Диана
забило учестено, когато ръката посегнала към глината.
Когато Диана
заживяла в стаята било краят на пролетта. През знойното лято никой не потропал
на вратата на дома. Цялата градска паплач, търсеща сладост и краткотрайни
удоволствия се спирала в хладната гора до реката и сутрин се пречиствала във
водите й. През есента на няколко пъти стари разбойници се опитвали да влязат, така
както си спомняли, но вратата не поддавала. Резето винаги било прилежно
спуснато в дървените жлебове. Зимата обаче тази година дошла рано. Снегове и
виелици сковали гората, реката и прозорците на стаята още в началото на
декември. Макар да не й било по сърце да остави записките, Диана започнала
усърдно да чете и превежда книгите от дясната колона, онова което не можела да
продаде на китайиците на кея запалвала, за да се топли. В средата на декември
виелицата вече не позвоялвала на корабите да акустират в пристанището. Бурята
достигнала своя пик в нощта на 15 декември. Вятърът цяла вечер се удрял в
прозореца. Някъде към 1 и 15 като ехо на вятъра на вратата глухо някой
потропал. Диана превила гръб, свела глава, сърцето й се напълнило с жал към
укъснелия пътник и свалила резето.
Прага на
стаята прекрачил брадясал, увит в дебел вълнен кожух, с тояга в ръката, онзи
когото някога наричал себе си мъдрец. Очите му горяли. При вида на младата жена
тялото му се втвърдило, кръвта забушувала, сърцето му щяло да изскочи. Този път
в ума му дори не преминала мисълта да избяга. Диана познавала този поглед, но
не така, както леката жена познава погледа на насилника, не, тя познавала
дълбоката нежна мъдрост на ония, който някога напуснал дома си, за да избяга от
страстта на собственото си въображение. Затова спокойно свалила палтото от
треперещото тяло и го подканила да седне до огъня да се стопли. Тялото на мъжа
вече горяло. Пръстите му се впили в подадената чаша с чай, кокалчетата побелели
от напрежение, очите му въглени, не можели да се откъснат от това красиво
привидение, което без никаква уплаха седнало срещу му и се взряла в зениците
му, сякаш е най-естественото, най-съкровеното поглеждане на тоя свят. И с
откъсналата се от гърдите му въздишка тя го подканила и той започнал да я люби.
Любил я без да дръзне да докосне нито ръката й, нито бедрата й, а още по-малко
устните или гърдите й. Любил я без да съблече дрехите й, без да помръдне, без
да я вкуси. Любил този спокоен, отдавна познаващ го поглед, който събличал
мисъл след мисъл, а мислите й, отеквали в него със собствените му думи някога,
но в друг словоред, който му разкривал истинската същност на всичко написано.
Тялото му постепенно се освободило и омекнало, започнало да трепери омаломощено
и той загубил съзнание.
От този ден
нататък Диана и мъжът заживели заедно. И той отново заел мястото си зад
писалищната маса, но книгите му вече не подхождали на записките от лявата
колона. В тях, макар и много мърдост, праведност и добрина, сега имало твърде
много въображение, твърде много изживяно, което оживявало повелите му. И той
вече не се подписвал като мъдрец, сега под книгите му лежали инициалите:
С. В. Писателят
Коментари
Публикуване на коментар