Зрението ми бе откраднато от тъмнина. Отвън навътре в мен нахлу тишина. Не се чу звук, не се чу падането на тела. Единствено зловонната миризма на замръзнала плът разтревожи сърцето ми насред мъртвото спокойствие. Зрението се завърна с идването на светлина, която разкри пред разума нечовешка истина.
Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас.
Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа.
В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах как в мен страх сковава сърцето и ума. А отвъд, усещах присъствието на неописуема нечовешка нищота. Стаята… безцветна, безпредметна, без топлина. Без надежда… празнота без емпатия.
Замръзналите тела бяха издължени, главите изпилени. Скулптури в клетка. Роден? Ландовски? Скулпторите бяха познати… може би Джакомети? За миг през мисълта ми мина идеята, че ни превръщаха в изкуство. За секунда изпитах небесно възвишение. През какво минава материята, за да се превърне тя в изкуство, през мъчение. И ето ме отново в подземието. Клет е мъченикът в жертва на изкуството, клети бяхме тези, останали все още живи в стаята. Недодялана материя. Неоформена глина.
Неспирен звук на пропукване пробиваше ушите. Настаняваше се сред скулптурите като атонална симфония на смъртта. С времето, стана по-нетърпимо от звука на статиката идваща от лампите. Питахме се откъде идваше, но скоро разбрахме, че незнанието е било благословия. Скоро разбрахме… и благословията ни бе отнета. Пропукването идваше от главите на вледенените трупове. Продължи с минути – падаха очи, зъби и части от техните лица. Пропукаха се всичките глави… частици от черепи и сива течност падна върху нас, като фрагменти от счупено стъкло. Като хладен дъжд от кост и плът.
Започнах да крещя. Гласът ми се смеси с виковете на останалите. Виждах как студа преправяше дъха ми в мъгла. Последен облак. Повече дъх не можех да поема. В ноздрите ми остана единствено трайният мирис на замръзнала кръв. Страхът не ме напусна, сковаваше всичко в мен. Тялото ми замръзна, преди дори да се е превърнало в скулптура. Не можех да помръдна, не можех да се опитам да премахна от косата си части от очи, зъби и уши. Лудостта за кратко подкрепи единствената дейност, която ни остана – заедно да крещим. Когато вече и последният глас не съумя да продължи задавен в хрипове и предсмъртна немощ, тишината бе почти съвършена. Прекъсваше я само статиката от лампите.
Отново… зрението ми бе откраднато от тъмнината. Отвън навътре в мен нахлу добре познатата миризма. Не се чу звук, не се чу падането на още тела. Зрението се завърна с идването на светлината…
Събудих се от пращенето на телевизора. Виелицата навън си играеше с антената и образът на екрана ту се появяваше, ту изчезваше. В моментите, в които можех да проследя картината усещах погнуса, някакво гадене. Закачени за ледени метални куки хиляди оскубани розови бройлери бяха прилежно облицовани в найлон и подреждани за съхранение в огромна хладилна камера. Очертанията на главите им в тарелките между четирите бели стени ми напомняха на скулптури на Алберто Джакомети.
Вгледах се отвъд картината. В празна, несъществуваща, но конкретна точка. Вгледах се в празното. Усещах глад, усещах ласките на виелицата. Сърцето ми все още биеше. Не знам дали исках да избягам. Не знам кое създаваше повече страх. Това, което е в клетката, или това, което е извън нея.
Валерия Димитрова и Симеон Василев
Сковани. Хладни. Стояха там. Пред мен. Пред нас. Около нас.
Познатата топлина до мен от близко тяло бе спомен в жертва на забвение. Сега, почти не бяха останали тела, които да предават топлина. Бяхме обградени от замръзнали туловища и сами замръзвахме в страха си. Хладилната камера приличаше на галерия, в която неподвижни и безмълвни, заскрежените скулптури бяха сякаш изваяни лично от Студа.
В един момент всички заедно бяхме в затвора на четири безкрайно бели стени. В следващия, не бяхме заедно… каквото остана от нас бе под игото на неизказан ужас, измежду труповете на вече бившите затворници. Формата бе скулптура, формата бе изкуство. Съдържанието бе смърт, пребледняла плът. Усещах как в мен страх сковава сърцето и ума. А отвъд, усещах присъствието на неописуема нечовешка нищота. Стаята… безцветна, безпредметна, без топлина. Без надежда… празнота без емпатия.
Замръзналите тела бяха издължени, главите изпилени. Скулптури в клетка. Роден? Ландовски? Скулпторите бяха познати… може би Джакомети? За миг през мисълта ми мина идеята, че ни превръщаха в изкуство. За секунда изпитах небесно възвишение. През какво минава материята, за да се превърне тя в изкуство, през мъчение. И ето ме отново в подземието. Клет е мъченикът в жертва на изкуството, клети бяхме тези, останали все още живи в стаята. Недодялана материя. Неоформена глина.
Неспирен звук на пропукване пробиваше ушите. Настаняваше се сред скулптурите като атонална симфония на смъртта. С времето, стана по-нетърпимо от звука на статиката идваща от лампите. Питахме се откъде идваше, но скоро разбрахме, че незнанието е било благословия. Скоро разбрахме… и благословията ни бе отнета. Пропукването идваше от главите на вледенените трупове. Продължи с минути – падаха очи, зъби и части от техните лица. Пропукаха се всичките глави… частици от черепи и сива течност падна върху нас, като фрагменти от счупено стъкло. Като хладен дъжд от кост и плът.
Започнах да крещя. Гласът ми се смеси с виковете на останалите. Виждах как студа преправяше дъха ми в мъгла. Последен облак. Повече дъх не можех да поема. В ноздрите ми остана единствено трайният мирис на замръзнала кръв. Страхът не ме напусна, сковаваше всичко в мен. Тялото ми замръзна, преди дори да се е превърнало в скулптура. Не можех да помръдна, не можех да се опитам да премахна от косата си части от очи, зъби и уши. Лудостта за кратко подкрепи единствената дейност, която ни остана – заедно да крещим. Когато вече и последният глас не съумя да продължи задавен в хрипове и предсмъртна немощ, тишината бе почти съвършена. Прекъсваше я само статиката от лампите.
Отново… зрението ми бе откраднато от тъмнината. Отвън навътре в мен нахлу добре познатата миризма. Не се чу звук, не се чу падането на още тела. Зрението се завърна с идването на светлината…
Събудих се от пращенето на телевизора. Виелицата навън си играеше с антената и образът на екрана ту се появяваше, ту изчезваше. В моментите, в които можех да проследя картината усещах погнуса, някакво гадене. Закачени за ледени метални куки хиляди оскубани розови бройлери бяха прилежно облицовани в найлон и подреждани за съхранение в огромна хладилна камера. Очертанията на главите им в тарелките между четирите бели стени ми напомняха на скулптури на Алберто Джакомети.
Вгледах се отвъд картината. В празна, несъществуваща, но конкретна точка. Вгледах се в празното. Усещах глад, усещах ласките на виелицата. Сърцето ми все още биеше. Не знам дали исках да избягам. Не знам кое създаваше повече страх. Това, което е в клетката, или това, което е извън нея.
Валерия Димитрова и Симеон Василев
Коментари
Публикуване на коментар