Кървене

Кървенето започна последната седмица на декември. Първо се напоиха ъглите на стаята. Тапетите станаха тежки, подгизнаха и смениха цвета си от тъмно-кафяво към черно. Разбра, че течът е сериозен едва когато опипа щетите и кръвта оцвети пръстите му. Махна двата последни тапета, изми и подсуши стената и извади ролката от мазето. Измери разстоянието от пода до тавана с линия и с кухненския нож наряза две нови парчета. Приготви лепилото, намаза стената, прегъна тапетите на две и ги залепи по цялата му дължина, отгоре надолу. След това доволен седна на бюрото, хвърли последен поглед към ъгъла и отново се върна към книгата си. 

На следващата сутрин обаче се събуди от острата миризма на желязо. Двете нови парчета тапет се бяха свлекли до земята и голямо мокро петно беше избило върху мазилката. Въздъхна и вдигна слушалката на телефона. Избра номера на Поликлиниката и зачака. 

- Добър ден! - чу се женски глас от другата страна на линията.

- Добър ден… - отрони той.

- С какво да Ви бъдем полезни?

- Свържете ме с д-р Йоан. 

- Докторът в момента е в операция. За кого да предам?

- Лазар се обажда. 

- Добре, веднага щом излезе от операцията.

- Моля ви, кажете му, че кървенето е започнало.

- Разбира се, веднага ше му предам. Само да излезе. 

- Благодаря ви.

- Пожелавам Ви пресъхнал ден. 

- Благодаря Ви, на вас също. 

Лазар затвори слушалката и се загледа през прозореца. В отражението можеше лесно да види кървящата стена, но реши да не й обръща внимание и се зае за работа. Очакваха го множество документи, в които прилежно трябваше да попълни цитатите и след това да опише първо фамилията, после личното име на автора, номерът на страницата, след това заглавието на книгата. Често се съмняваше в новите форми на литература, в които авторът с педантична точност трябваше да подрежда клишетата и цитатите, за да не остане читателят с впечатление, че е измислено нещо ново. Лазар с носталгия копнееше за онези изминали времена, в които всеки е можел да открадне метафора или словосъчетание без гилдията да го заподозре и да го разпъне на кръст. Телефонът го извади от тези негови размисли и настоятелно се опита да привлече вниманието му. Лазар беше сигурен, от другата страна пред някой уличен телефон в нервно очакване стоеше Магда. Игнорира я. Звъненето заскимтя. Той си представи как болезнено е впила ръцете си в спираловидния кабел и телефонът сега стене. Стана от масата и влезе в кухнята докато не спря да звъни. Когато се върна денят беше вече свършил. В тъмното всичко изглеждаше черно като подгизналата стена, но това беше по-скоро успокоително. Лазар се обърна към стената и не можа да заспи. 

Този ритуален цикъл на кървене, работа и телефонно страдание се повтаряше през следващите две седмици. Д-р Йоан така и не се обади, а стените не само в стаята, но и в кухнята и в банята вече бяха мокри. За сметка на това Магда звънеше всеки ден. Телефонът ридаеше, а тя безсмилостно продължаваше да стиска кабелите. Един ден обаче на вратата се почука. Лазар не успя да стигне достатъчно бързо, за да превърти ключа и тя влезе в стаята. В едната й ръка имаше кофа и парцал, а в другата плик с попивателна хартия и големи дунапренени гъби. 

- Така си и знаех. Още шом спря да ми вдигаш бях сигурна, че кървенето е започнало. От тогава не си могъл да спиш, нали? Да, бясна съм ти, но откакто ми прати цитати 254 и 892 за любовта и човешките грешки съм решила да работя с гнева си. Днес съм дошла да почистя, знам, вече нямаш парцали и гъбите са ти свършили. 

Лазар не каза нищо и Магда в крайна сметка млъкна. Разопакова целия си багаж. На дъното на кофата в хартиена чиния имаше парче торта. Остави му го на бюрото и започна да попива кръвта от ъглите на стаята. Носеше вода с кофата и заливаше стената. После се качваше на стола и с гъба сваляше ръждивата мазилка до колкото беше възможно. След всеки квадратен метър проверяваше с попивателната хартия дали стената вече е суха и тогава продължаваше нататък. Почистването продължи три дни и три нощи. Лазар толкова дълго я гледаше, че за миг му се стори, че тя извършва рутинното действие с нежност. Отхвърли тази мисъл, нежността попадаше в цитати 965, 723, 1865, 357, затова тя нямаше как да съществува. Би било против закона за клишетата и кодираната адаптация.

 - Обади ли се на д-р Йоан? 

Лазар кимна. 

- И още не е дошъл?

- Беше в операция.  - най-накрая промълви той.

Магда се сепна. Не очакваше да чуе гласа му. Наистина трябва вече да е загубил много кръв. 

- Тихо. Не е нужно да ми отговаряш. Няма да се разчувствам. Ще дойде. Операциите никога не продължават повече от месец. 

Тя изми кофата, събра вътре гъбите и ги остави в банята. Използваната попивателна хартия смачка и набута в найлоновия плик. Едва тогава го погледна право в очите, въздъхна, обърна му гръб и си тръгна. Лазар се свлече на леглото. Наблюдаваше ръждивите стени и този цвят му се стори доста близък до кафявото на тапетите от преди няколко години. Отпусна се и заспа. 

Стресна се. Ярката светлина го заслепяваше. Белите стени отразяваха влизащото през прозореца слънце и го разпръскваха из цялата болнична стая. 

- Мислех, че в застраховката ми влиза измазване на стените? - обърна се Лазар към сестрата.- Тихо, не говорете сега. - посъветва го Магда. Бялото действително стоеше добре на работническото й тяло.

- Докторът работи по апартамента цели две седмици. Свали старата мазилка, грундира стените, запечата с латекс. Фугирахме плочките в банята. Но кървенето започна отново. За вас е по-добре да сте тук. 

Искаше да й каже, че няма смисъл. Че това тук е една утопична концепция за онова там. И никога в нито един от всичките 9 865 953 265 цитата, с които се беше сблъскал няма нито една осъществена утопия, нито една успешна операция, нито една сграда, а само руини. Но беше твърде уморен.

- Тихо, казах ти, пази си силите, за да се храниш. Загубил си много кръв.

Лазар я погледна неразбиращо. Защо рискуваше да му говори на ти в болничната стая. Магда веднага разбра какво е направила, оправи му възглавницата и чаршафите и побърза да излезе. 

Седмиците тук бяха по-дълги. Даваха му някакви приспивателни, които успяваха да упоят тялото, но не и мислите и в нощите тялото се превръщаше в затвор за съзнанието. Нямаше бюро върху, което да пише, а и не му достигаха сили, за да се изправи, нито дори за да седне. Агонията се увеличаваше в ежедневния сблъсък с монохромните бели стени. Постепенно започна да забелязва, че и мислите му избеляват. Беше забравил някои цитати, като тези за религията например, описанията на географските обекти, политическите възгледи, теорията на музикалната хармония. Магда все по-често влизаше в стаята и присядаше на леглото му. Виждаше, че овтаря устата си, но вече не можеше да чуе гласа й. Само си въобразяваше, че му чете някой от десетте тома, които беше издал. Това бяха цитатите, които все още помнеше и си повтаряше ежедневно. 

На четиридесетия ден стените не издържаха и кръвта нахлу в болницата като порой. Множество санитари с дунапренени гъби и престилки напълниха стаята. След малко дойде и д-р Йоан. 

- Време е. - каза на него или по-скоро на Магда.

Пренесоха го с носилка в бункера на операционната. Тук кръвта не можеше да си проправи път. Светлината от лампата му светеше право в лицето и изтриваше останалите цитати. Докторът започна с операцията. Никога не продължават повече от месец, спомни си думите на Магда. Тя стоеше там, зад тялото на д-р Йоан като сянка, вперила поглед право в Лазар. А той се бореше ожесточено. Докторът не беше виждал някой толкова отчаяно да иска да запази разсъжденията си. Такава увереност за собственост над езика и понятията. Тъкмо беше изрязъл туморните образование за семейството: майката, бащата, брата, и друг израстък се появи в под сърдечната област. Д-р Йоан се отдръпна от тялото. Не беше възможно, всичко това трябваше да приключи още преди 10 дни. Тогава той се обърна към Магда, за да смени скалпела и разбра всичко.

 - Излез. - тя повдигна очи, но не помръдна. - Излез ти казвам! - изкрещя в лицето й. 

Двама санитари я грабнаха и отнесоха от стаята. Всичко свърши. Лазар се предаде и последните му спомени бяха изтрити. Часове по-късно се излежаваше в бялата стая и с учудване гледаше на непознатото момиче, което плаче в коридора. Мъката му се стори толкова пресилена в слънчев ден като този, че той най-учтиво я помоли да затвори вратата. 

КРАЙ 

Разказът е публикуван в Литературен вестник, брой 8 от 2022г.