Пропускане към основното съдържание

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности


На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1).


Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести и без страх изразява своето мнение. В този плурализъм на гледните точки екстремните леви и десни идеологии съжителстват не в полето на въоръжения конфликт, а във виртуалните арени на интернет троловете. В съвременна Европа, всеки – независимо от раса, религия или полова идентичност – е равноправен носител на правата, които дефинираме като човешки. Но в този идеализиран пейзаж, Алексей Навални е повече европеец от всеки италианец, французин, германец или поляк, жертвайки живота си в борбата за ценности, които днес ние приемаме за даденост.

Европа на XXI век, тежко натоварена със срама от своето колониално минало и ужасите на Холокоста, сега стремглаво влага усилия и средства в изнасянето на своите новоприети ценности към страните от Азия, Африка и Латинска Америка. Данъкоплатците във Франция, Германия, Испания, Италия, подпомагат НПО-та, които обучават африканци, защитават правата на жените, разработват технологии за пречистване на вода и пазят местните култури.

След нахлуването на Русия в Украйна, на 24 февруари 2022 г, Европа беше ужасена и бързо се мобилизира. Само за няколко месеца успя да се организира и да изтегли посланиците си, да запорира руските сметки в европейските банки, да спре полетите и да наложи “целенасочени ограничителни мерки (индивидуални санкции), икономически санкции и визови мерки” на руската държава. И както е в подробности описано на сайта на Съвета на Европейския съюз, целта на тези санкции е “да предизвикат сериозни последици за Русия заради нейните действия и ефективно да възпрепятстват руската способност за продължаване на агресията.” (2) Така Европа остана единна и се опита да защити Украйна, да защити Навални, да защити свободата, демокрацията, равенството, върховенството на закона и човешките права.

Подмандатна Палестина - между колониите и Холокоста

Между активната роля на Европа в Украйна и пасивното ѝ присъствие в диалога за Палестина, обаче, се разкрива противоречие в международната ѝ политика. Този разрив в действията и приоритетите, надявам се, може да се припише на дълбоко вкорененото чувство за вина от колонизацията и Холокоста, което пряко се отразява на съвременната външна политика на европейските държави в Близкия Изток.

През 1917 година, с официално писмо британският министър на външните работи Артър Балфур се обръща към еврейския ционистки лидер лорд Уолтър Ротшилд в уверение, че Великобритания “ще създаде еврейски национален дом в Палестина при условие, че няма да бъдат засегнати правата на вече съществуващите там общности.” Втората световна война и Холокоста доведоха до масовото преселение на евреи към Близкия Изток и резолюция 181 на ООН, с която на територията Палестина след края на Британския мандат на 29 ноември 1947 година, се прави опит да се създадат две независими държави – арабска и еврейска. Тази резолюция предлага разпределение на земята 56% в полза на Израел и 44% в полза на Палестина, като по-голямата част от плодородните територии е дадена на евреите, които към този момент са малцинство и представляват 33% от населението, а 45% от палестинското население остават на територията на Израел. И логично резолюцията не е приета от страните от Арабската лига. Следват множество войни и задълбочаване на конфликта. 

Въпреки вековните преследвания, евреите са успели да запазят своя народ, език и религия, но техните ценности се разминават с тези на съвременна Европа. В продължение на 70 години от основаването на еврейската държава, Израел води колониалистка политика, насочена към палестинските територии. И това не е твърдение на тролове в социалните медии, нито пропаганда на палестинската държава. Безуспешно ООН се опитва да спре разпространението на израелските селища ("settlements") на територията на Палестина с Резолюция 2334, според която тези селища са "нагло нарушение" на международното право и "нямат законна валидност" (3.) Тя изисква Израел да спре тази дейност и да изпълни своите задължения като окупационна сила съгласно Четвъртата Женевска конвенция.

Какво представляват израелските settlements и кой живее в тях?

Важно е да се отбележат няколко ключови фактора, които отличават развитата Израелска държава от европейската представа за демокрация, които са лесно проверими. Първо, Израел не разполага с писана конституция, като за това често се посочва противоречието между светските идеи и халаха (еврейското религиозно законодателство). В държавата съществува задължителна военна служба за мъже и жени, с изключения за религиозни мъже-студенти, бременни или религиозни жени, и араби, поради съображения за сигурност. Израелското правителство предоставя жилища и заплати на мъжете, посветили се на изучаването на еврейските религиозни текстове, подчертавайки важността на религиозното образование. За последните 50 години Израел остава окупатор на палестинските територии, лишавайки държавата Палестина от собствена армия и контролирайки нейните граници.

"Селищата" (settlements) се населяват от радикални ортодоксални евреи, често в домове на изселени араби, като държавата и армията осигуряват защита и материална подкрепа на новозаселилите се. Това води до озлобление и конфликти с местното население, а палестинците, загубили домовете си, често търсят отмъщение.

Кой е Жорж Хабаш?

Една от историите, които ме съкруши до дъно, е историята на Жорж Хабаш, основател и лидер на Народния Фронт за Освобождение на Палестина. Той е човекът поел отговорност за най-кървавите терористични атентати в Европа. Преди да стане лидер на НФОП Жорж Хабаш е бил лекар, педиатър. Притежавал е клиника и заедно с група монахини са помагали на болни деца. “Освен децата е приютявал и бедни, възрастни, безпризорни, които не трябвало дори един аспирин да си купуват, защото доктор Хабаш, освен, че не работел за пари , купувал и лекарства на пациентите си… Родил се богат, похарчил парите си по този начин.” Жорж Хабаш не е бил мюслуманин, а христианин, а това описание е на Ориана Фалачи, една от най-яростните критици на исляма сред европейските журналисти. Интервюто й с Хабаш излиза под заглавие “Жорж Хабаш: Защо поставяте бомби в самолетите?“. На нейния въпрос “Доктор Хабаш, кажете ми истината: какво предизвика подобна метаморфоза?” той отговаря “Случилото се през 1948 ме унижи, но не се промених много, бях на 22 години и живеех в Лида, близо до Йерусалим, трагедията на бежанците ме подмина. Когато се дипломирах намерих убежище в медицината, единствено така се чувствах полезен на човечеството… Но после дойде 1967 и те стигнаха до Лида и… Не знам как да Ви обясня какво означава това за нас… Да нямаш повече дом, нито нация, никой да не се интересува от теб… принудиха ни да бягаме. Тази гледка ме преследва и никога няма да я забравя… Никога! Трийсет хиляди човешки същества вървяха пеша и плачеха… Крещяха от ужас… жените с деца на ръце и хванати за фустите им… Докато израелските войници ги блъскаха с пушките. Те падаха по пътя… Често не се изправяха повече. Ужасно, ужасно, ужасно! Виждаш някои неща и си мислиш: но това не е живот, това не е хуманност, кому е нужно да лекуваш болното тяло ако после се случва това?” (4.)

Борба с тероризма или геноцид

Терористичният акт на Хамас в Израел от 7 октомври 2023 е най-голямото терористично нападение след 11 септември, и правото на Израел да се защитава от тероризма е неоспоримо. Въпреки това, възниква въпросът за границата между борбата с тероризма и геноцида на палестинското население. Досега, като европейски гражданин, вярвах, че международното право и човешките права определят тази граница. Но, изглежда, Израел не приема тези принципи като водещи, като продължава с бомбардировките на цивилни цели - болници, пазари, бежански лагери, джамии, гробища, образователни институции и цели квартали.

След първата атака срещу болницата Ал-Хали имаше опит за оправдание от страна на израелското правителство, че атаката била в следствие на “заблудила се” ракета, но днес, когато тези атаки се случват ежедневно, единственото оправдание е, че терористите от Хамас използват цивилното население за жив щит.

Изказванията на израелските лидери подчертават липсата на разграничение между борбата с тероризма и избиването на местното население, като призовават за екстремни мерки срещу Газа, което поражда сериозни въпроси относно хуманитарните и етични аспекти на техните действия.

"Борим се с човешки зверове и действаме съобразно това" каза министърът на отбраната на Израел, Йоав Галант, описвайки отговора на израелската армия само няколко дни след атаката на Хамас. "Ще елиминираме всичко - те ще съжаляват за това," добавя Галант. (5.)

Министър председателят на Израел, Бенямин Нетаняху говори с библейски аналогии, които често се тълкуват като призив за заличаването на Газа - "Трябва да помните какво е направил Амалек на вас, казва нашата Света Библия - ние помним." (6.)

"Няма да има електричество и вода, ще има само разрушение. Искахте ад, ще получите ад," (7.) генерал-майор Гасан Алиан, ръководител на Координацията на правителствените дейности в палестинските територии (COGAT) на израелската армия.

Смъртта на Европейските ценности

На 15 ноември 2023 г., Жозеп Борел, Върховен представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, изразява в статия за Le Grand Continent, своите виждания за хуманитарната криза в Газа преди посещението си в Близкия Изток. Той подчертава моралния ангажимент на Европа към региона и апелира за спиране на насилието, като припомня европейската подкрепа за Украйна и стремежа към последователност в защитата на универсалните принципи и ценности. Статията е публикувана като официална позиция на страницата на Европейската комисия. “Войната в Газа е резултат от колективен политически и морален провал, за който израелският и палестинският народ плащат висока цена. Тази цена ще продължи да нараства, ако не действаме… Военната стратегия на Израел трябва да се придържа към международното право, включително закона, като се стреми да избегне, до възможно най-голяма степен, смъртта и страданието на цивилните. Прекъсването на водата, храната, електричеството и горивото за цялото обсадено цивилно население не е приемливо.” (8.)

Три месеца по-късно, на 12 февруари 2024, Израел атакува Рафах, южният град в Газа близо до границата с Египет, където 1,4 милиона палестинци са потърсили убежище от неумолимите израелски атаки, онази т.нар. “зона на сигурност” в Газа. Не случайно анализаторите предполагат, че целите на тази атака са оказване на натиск върху Египет и обезлюдяване на Газа. Въпреки противопоставянето си на изселването на палестинците, Кайро изглежда се подготвя за сценария, наложен от Израел и започва да строи стена около Газа. Европа все още мълчи. Отделни европейски държави продължават да осигуряват оръжия на Израел, като например Германия, която, може би поради чувство на вина, заема водеща роля в това отношение.

Четири дни по-късно, на 16 февруари, беше убит Алексей Навални. С обезлюдяването на Газа в смъртна агония е и илюзията му за съществуването на европейските ценности: свободата, демокрацията, равенството, върховенството на закона и правата на човека. И така, Навални повече не е, Газа почти. Чакането на европейски ценности е като очакването на Годо. Свободата? Демокрацията? За момента ние европейците сякаш сме осъдени да бъдем свободни. Но всичко наоколо остава непроменено, под неподвижното небе на собственото ни равнодушие. А може би има и друга алтернатива “Смъртта е безсилна! Роди милиони нови Навални! Аз съм Навални!” (9.)

Библиография:

1. Алексиевич, Светлана. Време Секън Хенд. Издателство Парадокс, 2016
2. Санкциите на ЕС срещу Русия в подробности - Consilium (europa.eu), линк към сайта на Съвета на ЕС
3. S.2023.458_210623.pdf (un.org) - Резолюция 2334 от 2016
4. Фалачи, Ориана. Корените на омразата: Моята истина за исляма. Издателство Сиела, 2016
5. Defense minister announces 'complete siege' of Gaza: No power, food or fuel | The Times of Israel
6. ‘Erase Gaza’: War Unleashes Incendiary Rhetoric in Israel - The New York Times (nytimes.com)
7. COGAT chief addresses Gazans: ‘You wanted hell, you will get hell’ | The Times of Israel
8. What the EU stands for on Gaza and the Israeli-Palestinian conflict | EEAS (europa.eu), линк към сайта на “Европейската комисия”
9. Ели Скорчева, Facebook статус

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О