Парадокс на добрите намерения

- Извинете, ще се омъжите ли за мен? Ще ви следвам по петите, или няма да ви следвам, ще ви готвя и ще ви угаждам, ще правя телешкото алангле, а свинското с хрупкава коричка, ще ви пера чорапите, ще мия чиниите, ще поддържам галерията ви, ще се откажа от другите и за мен ще бъдете само вие или няма, както ви е угодно. Ще гледам къщата, ще нося пари, ще гледам децата, ще извеждам кучето, ще мия тоалетната, ще храня рибките. Защо мълчите? Седите и ме гледате безмълвно... Извинете, ще се омъжите ли за мен? Аз зная отговора. Не, няма. Нима не знаете? - Защо... защо? - Защото... нима не знаете... просто е... аз съм ЖЕНАТА?!

Зноен юлски ден е – от онези, в които ако не си на излет в планината или с климатика в офиса, всъщност – не си. Задушевната атмосфера в 88 допринася за дематериализацията, по нАучно и гниенето, ей така, по-натурално, макар и не сходно твърдение. Успявам да се преборя за ВИП място и направо залепвам за черния „кожен” салон. Полагам огромно старание да отварям ноздрите си само толкова, колкото е екзистенциално необходимо. Очите ми шарят по панелената панорама на столичните квартали, разкриваща се през прозореца, а периферното ми зрение се прави, че не вижда намръщената руса госпожа, която извършва геноцид с поглед. Не я обвинявам. Задушно е. Мръсно. Лепне. Единствено оптимизмът отдалечава съзнанието от нейната реалност. Спирачките се задействат, рейсът изскърцва, поклаща се и застава в състояние на покой на автобусната спирка. Сред пенсионерите се качва и група слепи, 5-6 момчета и момичета, около които става суматоха, докато най-близко стоящите се организират и им направят място. Повече...

Гнили бронхиални тъкани разкъсвани, бактерии настъпващи, ядра на леш разврат, проказа... подпухнали празнини, взиращи се в цитруса, немощни пръсти нетърпеливи трескави, изтискващи... и глътка въздух...