Пропускане към основното съдържание

За изгрева

Зноен юлски ден е – от онези, в които ако не си на излет в планината или с климатика в офиса, всъщност – не си. Задушевната атмосфера в 88 допринася за дематериализацията, по нАучно и гниенето, ей така, по-натурално, макар и не сходно твърдение. Успявам да се преборя за ВИП място и направо залепвам за черния „кожен” салон. Полагам огромно старание да отварям ноздрите си само толкова, колкото е екзистенциално необходимо. Очите ми шарят по панелената панорама на столичните квартали, разкриваща се през прозореца, а периферното ми зрение се прави, че не вижда намръщената руса госпожа, която извършва геноцид с поглед. Не я обвинявам. Задушно е. Мръсно. Лепне. Единствено оптимизмът отдалечава съзнанието от нейната реалност.

Спирачките се задействат, рейсът изскърцва, поклаща се и застава в състояние на покой на автобусната спирка. Сред пенсионерите се качва и група слепи, 5-6 момчета и момичета, около които става суматоха, докато най-близко стоящите се организират и им направят място. Повечето пътници извръщат пребледнелите си лица. Суровите им изражения се променят и добиват умилително-съжалително-лукав вид, който говори за отвращението и страха, които биха изпитали лице в лице с този недъг. Неловката ситуация продължава няколко минути и после махалото се връща в началното си положение. Намества се тишината и единствено ребрата на голямото превозно средство свирят своята мелодия.

Ако кажа „изведнъж” не би било времево-коректно. Плавно, като от нищото тишината започва да се изпълва с глас. Не, Божествена мелодия. Не, Вселенска мелодия, изсвирена от най-изящния музикален инструмент. Из мелодията изплуват думи за изгрева, за светлината, за новия живот. Локализирането на източника на мелодията не би било трудно за зрящия ако ли разумът можеше да възприеме празните очи, стоплени от руменината на лицето, съзнаваща, че се превръща в център на съзнания. От различни кътчета на рейса, трансформирал се в сцена, започва да звучи същата мелодия в изпълнение на десетки несъвършени гласове, които въпреки своето несъвършенство звучат като акомпанимент на същинския източник. Едри кръгли капки започват да галят бузите, устните, падат върху коленете ми. Съзнавам, че сънувам, но не искам да се разделя с красотата на мелодията и топлината на лицето с безжизнените очи. Събуждам се и ръцете ми се стрелкат по клавиатурата, за да ти разкажа, сълзите продължават да се откъсват, за да не забравя мелодията, а устните ми мълвят спомени „за изгрева, за изгрева”.

Коментари

  1. Много силна история!
    Напомни ми на преживяването на една моя позната американка, когато за първи път се качва в нашенския градски транспорт...
    Макар и не незряща, неразбираща също толкова добре се вписва!
    :-)))

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести