Пропускане към основното съдържание

Владимир Таков


Казвам се Владимир Таков. Другарят Таков. Роден съм в село Забел, Трънско, Пернишка област. Тогавашната Трънска околия. Моя съпруга е Йорданка Такова, Зеленоградчанка. По баща – Димитрова. С другарката Такова имаме две деца – Александър и Валери, и четирима внуци – Валерия, Анита, Мартин и Йоана. Аз обичам Валерия най-много, защото е най-голяма. Не, аз обичам Мартинчо най-много, защото е момче. Не, аз обичам Йоанка най-много, защото е най-малка. Обичам, обичам Анитка най-много, защото...

Другарят Таков, Владимир Таков, Владимир, Владо, Дядо Влади...

По-време на войната? Да, спомням си войната. Нямаше преподаватели тогава. Изпуснахме много от математиката в училище. Голям уплах беше. Всичко що се ореше отиваше на фронта. Но ние никога не сме гладували, каквото правеше, струваше дядо ти Леко, на масата винаги хляб имаше. Едно по-особено тесто беше туй - с ечемик, картофи, боб, замесено. Но, хляб имаше. Виждах да гладуват другарчетата ми в училище и им носех скришом, какво – де мога да докопам изпод строгите очи на баба ти Роксана.

С другарката Такова се познавахме още от началното училище, но тогава не беше като днеска. Не се задявахме, внимание не си обръщахме толкова. Срещнах я отново през 1954 г на площад Възраждане. От там тръгваха рейсовете за Трън едно време. Бях в София по работа и ми беше самотно, на Възраждане отивах да се разходя, да срещна някой познат. От дума на дума се заприказвахме. Разделихме се на площада, но се събрахме - пишехме. Върнех ли се в Забел често посещавахме кино салоните и на сладкарница я водех баба ти. Подир двадесет седмици заминах по служба. Лятото излязох месец отпуска и подир двадесет дена се оженихме. Глупави сме били тогава.

Не, не съжалявам. Много път извървяхме и много зад себе си оставихме. Но онова беше детинско решение.

Първата ни квартира в Люлин беше дванадесет квадрата. Ни повече, ни по-малко. Именно тук се роди Александър, на дядо ти Леко го кръстихме. Аз и баба ти спяхме на кушетката. Не беше лесно в онези времена, но бяхме адаптивни.

Мястото на „Кестенова гора” го купих за две тенекии мед. Събра се цялата рода. Двадесет челяка такови за два дена изкопахме мазата. Бях обещал на баба ти – на петнадесети март взехме мястото, декември месец се нанесохме. Само една стая беше измазана тогава. Но от стая на стая, дом съградихме.

Помня еуфорията покрай девети септември. Истинско беше – хората се радваха от сърце. Не беше като днес. На баща ти и чичо ти по двадесет стотинки им давах за училище. Петнадесет стотинки баничката, пет стотинки безалкохолното. Пращах ги и за нафта, да ходят да пълнят и като им остане някоя друга пара ходеха със самочувствие из махалата.

Йорданка Такова по онова време беше малко префърцунена. Тя и днес си е такава, обича да се направи, да пококетничи. Спомням си един банкет в Божурище – всички офицери с жените си. Всеки гледа да види жената на другия. И един офицер се изправя и казва „Таков има най-хубавата жена!”. Глупави сме били, но каква гордост е това за един мъж, па и за баба ти. Навири си носа до тавана коконата.

Бил съм командир на взвод, командир на батарея, началник-разузнаване на артилерийски полк, командир на артилерийски дивизион и партиен секретар съм бил. В последствие бях началник отделение „Набори”. Да, вярно е – доста хора съм разпределил по молба и по съседство, но за това лев не съм получил. Тогава нямаше още анатомия на корупцията, всички бяхме братовчеди. Днес всички са бизнес-партньори.

..............................................................................


През изминалата година Владимир Таков навърши седемдесет и девет години. От тридесет години е командир на петдесет взвода пчели и заедно с техните пчели-майки и своята военна пенсия успява да построи две вили и един пчелин. Въпреки професионалната си биография не забогатява и не си го поставя за цел, макар и Йорданка Такова често да го определя като „будала”. От него се научих на амбиция, трудолюбие и упоритост.

Коментари

  1. Докосна ме. Уловено е нещо универсално за всеки дядо. Моят дядо оживя докато четях за твоя.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести