Пропускане към основното съдържание

Не на еманципацията на мъжките полови органи

П.С. Материалът беше предвиден за популярен женски сайт, но не им отговаряше на стила и за там ще пиша друг :) Реших - макар да не отговаря на стила на блога - да му дам живот тук :)

Погребах намерението си да пиша против женската еманципация. Смъртта му беше бърза, но болезнена: изгоря при досега си със случаен „мъжки” жест и поглед.

Предисторията на това убийство е „кинематография” на отношенията ми с адамовите наследници. До вчера твърдото ми убеждение отричаше еманципацията в 21 век като отживелица, която е изпълнила своето историческо предназначение, но в съвременните условия руши всички принципи на равенство между половете. Уважението, грижите, подкрепата, изслушването и респектът, който са показвали мъжете до мен (в това число и баща ми, което предполагам би накарало психолозите да кимат одобрително) ме изградиха като уверена в себе си млада дама, на която са непознати както нуждата да се доказва, така и еманципацията и болната амбиция. Научих се, че мечтите в живота се постигат с труд, последователност, мъничко късмет и най-важното – подадената ръка от хората до теб, мъже или жени, без значение – „човекът е социално животно”. В този смисъл призивът за разделение между половете, в което жените да имат своето висшестоящо място в „хранителната верига” ми се е струвал като опит да прескочат няколко стъпала труд и последователност. А и на втори план винаги ми изплува теорията за задкулисния матриархат.

Но убийството беше сторено.Предпоставките? Нов мъж в живота ми, нова среда, нов сблъсък на интереси.

Прокурорът: Къде бяхте в нощта на убийството?
Подсъдимият: С новата ми приятелка се прибирахме след театрална постановка да гледаме филми в тях.
Прокурорът: Късно вечерта ли беше?
Подсъдимият: Около 22:20.
Прокурорът: Бяхте ли вечеряли?
Подсъдимият: Не. Приятелката ми напазарува и имаше идея какво да сготви.
Прокурорът: Опишете ми – как протече вечерта когато се прибрахте?
Подсъдимият: Какво общо има това с делото?
Прокурорът: Става дума за убийство, всеки детайл е важен. Слушам ви.
Подсъдимият: Влязохме в апартамента. Тя се зае да почисти тоалетната на котката. Аз исках да пусна музика за настроение.
Прокурорът: Преди това нямаше ли друга музика? Която приятелката ви е подбрала?
Подсъдимият: Така като се замисля – имаше. Приятелката ми беше в добро настроение и цяла вечер музиката беше около нея.
Прокурорът: Но вие я сменихте?
Подсъдимият: Да, така беше.
Прокурорът: И после?
Подсъдимият: После запалих цигара…
Прокурорът: А приятелката ви?
Подсъдимият:Извади дрехите от пералнята и се зае да мие чинии.
Прокурорът: Не ви ли мина през главата да й помогнете?
Подсъдимият: Мина ми…
Прокурорът: Но си останахте с намерението?
Подсъдимият: Не точно… в последствие тя иронизира ситуацията и аз се заех да мия, а тя приготви вечерята.
Прокурорът: Вие отвърнахте ли с ирония?
Подсъдимият: Опитах се…
Прокурорът: Благодаря ви! Нямам повече въпроси.
Прокурорът (към Жертвата): Вашата история?
Жертвата: Стоях на мивката трепереща от яд. Смени ми музиката, запали си цигара и започна да словоблудства и да се прави на интересен. Намерението ми да пиша срещу женската еманципация се гърчеше в предсмъртна агония. Самата еманципация започна да изпълва съзнанието ми и да се отразява в реакциите ми. Около седем минути по късно Намерението вече не беше сред живите. От устата ми се отрони иронията, след нея дойде и сарказмът. Смачках го. Съзнателно. С амбиция. Еманципирано. В последствие докато миеше чиниите и простираше прането, горните и долните ми устни в един глас шепнеха „Не на еманципацията на мъжките полови органи! Не на еманципацията на мъжките полови органи!”

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Студената война” или любовта, която ни лишава от безсмъртие

Въпреки безспорно политическото заглавие “Студената война”, или “Zimna wojna”, е филм за една любов, умъртвявана в продължение на десетилетия. Любов към този така различен друг, с когото никога не можем да живеем, но за когото сме готови да умрем. Сред лекциите на Борхес, които води в Харвард началото на миналия век, събрани от издателство “Сиела” ,под заглавието “Това изкуство на поезията”, Борхес цитира един стих на Мередит, който сваля любовта от небесния амвон и я приближава по близо до нас, хората: “love that had robbed us of immortal things”, такава е и любовта на Зула и Виктор, любовта която ни лишава от безсмъртие, която ни ограбва обещаната вечност.  Режисьорът Павел Павликовски е носител на Оскар за чуждестранен филм през 2015 година с филма “Ида”. Със “Студената война” печели безапелационно наградата за режисура в Кан. И има защо.  Историята, макар и универсална, Павликовски посвещава на невъзможната любов между своите родители. За работата по Студената война споделя “&quo

Мерата

Беше седем сутринта и Мерата слизаше по витите стълби на кооперацията на Орлов мост. Зад някои от вратите на апартаментите се чуваше детски глъч и родителско негодувание. Средата на март съвпадаше с началото на втория срок и умората от ранното ставане изнервяше и двете страни, неспособни да се овладеят и погледнат на сутрешните си неразбирателства като благословия. Кръстовището на Орлов мост постепенно започваше да се пълни с автомобили. Температурата беше под десет градуса, но колите отделяха своето “ху” без присъщото на човека учудване и очарование. Мерата, увита плътно в зимните кожи изпод кокетно малка шапчица, деликатно оформи своето “ху” и го проследи с поглед. Изпарението се издигна на нивото на очите й, челото, шапчицата , бавно разрастващо се и с все по-размиващи се очертания в надвисналия смог, докато напълно не се изгуби. Досущ като блян, несподелен и неизживян.  От начина, по който Мерата възприемаше действителността, личеше: тя бе аристократка, в пълния смисъл на думата. О

За Навални, Газа и смъртта на европейските ценности

На 16 февруари беше убит един от героите на нашето време. Да, Алексей Навални беше убит от Руската държава. Беше убиван множество пъти, докато не свърши и последният му живот. И той беше готов да бъде убит, защото силно вярваше в една химера - в правовата държава, в силата на опозицията, в човешките права. Мисля, че силната вяра на руския народ е онова, което създава героите и диктаторите в него. Само, че едни вярват в истината, други във великата съдба на Русия и са готови да пожертват истината, заради нея. А руският народ е разпънат между едните и другите: „Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“ (1). Европа на XXI век представя съвсем различен пейзаж. Тук, ужасите на Втората световна война са огледало, в което се отразяват съвременните политики и общоевропейските ценности, за които всяка година европейският данъкоплатец, било то във Франция, в Германия, в Италия или в Испания, плаща данъци, вдига глас на протести